— Четири порции — каза той. — И две големи кани с вино.
— След малко — сопна се келнерът. — Не виждате ли, че съм зает?
Цяо Тай избълва порой от цветисти ругатни. Едноръкият вдигна поглед и се вторачи в него. Той остави дългия си бамбуков черпак и като заобиколи тезгяха, се приближи. Потното му лице се бе разтегнало в широка усмивка.
— По ония места имаше само един, който можеше да псува така! — възкликна той. — Какво ви води насам, ваша милост?
— Остави това „ваша милост“! — кисело рече Цяо Тай. — Забърках се в една каша, докато пътувахме на север, и зарязах ранга и старото си име. Сега се наричам Цяо Тай. Ще ни дадеш ли нещо за хапване?
— Един момент, ваша светлост — с готовност се отзова мъжът.
Той изчезна в кухнята и след малко се върна, следван от дебела жена с поднос, върху който бяха поставени две големи кани с вино и дървена тепсия, препълнена със солена риба и зеленчуци.
— Хууубаво! — доволно каза Цяо Тай. — Сядай сега при нас, войниче, остави веднъж жена ти да се потруди наместо теб.
Съдържателят дръпна един стол, а жена му зае неговото място зад тезгяха. Когато двамата приятели започнаха да ядат и да пият, той им разказа, че бил родом от Бънлай. След като бил освободен от експедиционния корпус в Корея, купил тази гостилница със спестяванията си и успявал някак да свърже двата края. Като огледа кафявите халати на двамата приятели, той тихо попита:
— Защо работите за трибунала?
— Поради същата причина, заради която ти бъркаш юфка — отвърна Цяо Тай. — Трябва да си вадим хляба.
Едноръкият се огледа наляво и надясно, после прошепна:
— Там стават ужасни неща. Не знаете ли, че преди две седмици заклаха магистрата и го накълцаха на ситни парченца?
— Мислех, че са го отровили — обади се Ма Жун и отпи голяма глътка вино.
— Само разправят така — рече съдържателят. — Един котел кайма, това е останало от магистрата. Повярвайте ми, хората там не са добри.
— Новият съдия е свестен човек — отбеляза Цяо Тай.
— За него не знам, но тия двамата, Тан и Фан, не са стока — упорстваше мъжът.
— Каква му е лошото на стария треперко Тан? — учудено попита Цяо Тай. — Според мен той и муха не може да убие.
— Оставете го вие него — мрачно каза съдържателят. — Той е… нали разбирате… по-различен. Но при него има и друго нещо, дето не е наред.
— Какво друго? — попита Ма Жун.
— В този окръг стават повече неща, отколкото човек може да забележи, казвам ви! — каза едноръкият. — Аз съм тукашен и ги знам тия работи. От прастари времена тук са се явявали тайнствени привидения. Баща ми ни разказваше едни истории…
Гласът му се задави. Той поклати тъжно глава и бързо пресуши чашата с вино, която Цяо Тай побутна към него. Ма Жун вдигна рамене.
— Ние ще проверим всичко сами — заяви той, — в това е половината от удоволствието. А колкото до оня юнак Фан, когото спомена, за него ще се погрижим по-късно. Пазачите ми казаха, че май се е затрил някъде.
— Надявам се да не се и намери — възбудено прошепна едноръкият. — Този разбойник граби пари, откъдето му падне. По-алчен е дори и от началника на стражниците. И което е още по-лошо, не оставя жените на мира. Хубава му е мутрата на обесника! Само небесата знаят какви бели е направил вече. Но са неразделни приятели с Тан и той винаги успява да го покрие.
— Е — намеси се Цяо Тай, — честитите дни на Фан вече привършиха. Сега ще си има работа с мен и с приятеля ми. Впрочем той трябва да е събрал доста подкупи. Чух, че притежава малък чифлик на запад от града.
— Получи го в наследство миналата година от някакъв далечен роднина — каза кръчмарят. — Не е кой знае какво, едно парче земя, забутано до изоставения храм. Хм, ако е изчезнал там, сигурно ония са му видели сметката.
— Няма ли най-после да проговориш китайски като хората? — нетърпеливо възкликна Ма Жун. — Кои са „ония“?
Едноръкият подвикна на келнера. Когато той постави на масата две огромни паници с юфка, съдържателят тихо заразказва:
— На запад от чифлика на Фан, където селският път се слива с главното шосе, има стар храм. Преди девет години там живееха четирима монаси. Те служеха в Храма на белия облак, отвъд Източната врата. Една сутрин и четиримата ги намерили заклани, гърлата им прерязани от ухо до ухо. Никой не отиде да живее на тяхно място и оттогава храмът е пуст. Но духовете на четиримата още бродят наоколо. Полски работници са виждали там светлини през нощта и всеки гледа да не се доближава много. Ето, миналата седмица един мой братовчед, който минавал наблизо късно през нощта, зърнал на лунната светлина един обезглавен монах да обикаля наоколо. Братовчед ми ясно видял, че монахът носи отсечената си глава под мишница.