— Какво става тук? — провикна се командирът им. Късата ризница и заостреният шлем показваха, че е капитан от конната военна полиция. Раздразнен от прекъсването на първия му истински дуел, съдията отговори рязко:
— Аз съм Ди Жендзие, новоназначеният съдия на Бънлай. Тези трима мъже са мои помощници. Пътувахме дълго и спряхме за един приятелски тренировъчен дуел, колкото да се поразтъпчем.
Капитанът го изгледа подозрително.
— Ще си позволя да ви обезпокоя, като ви помоля да ми покажете документите си, господин съдия — колебливо каза той.
Съдията извади от ботуша си един плик и го подаде на капитана, който прегледа набързо съдържанието му, после го върна и отдаде чест.
— Много се извинявам, че ви обезпокоих, ваше превъзходителство — учтиво каза той. — Получихме сведения, че наоколо се навъртат скитащи разбойници, и съм длъжен да бъда нащрек. Желая ви успех!
Той даде гръмогласна команда на хората си и те пришпориха конете. Когато изчезнаха в далечината, съдията вдигна меча си.
— Продължаваме — каза той и насочи остър удар към гърдите на противника.
Другият отби атаката, после сведе своя меч и го прибра в ножницата.
— Продължете си спокойно по пътя, господин съдия — развълнуван каза той. — Радвам се, че в империята ни все още има управници като вас.
После направи знак на другия скитник и двамата се метнаха на конете. Съдията подаде меча на Хун и се зае да облича отново пътната си дреха.
— Връщам думите си назад — сериозно каза той. — Вие наистина не сте лоши момчета. Но ако продължавате по този път, ще свършите на дръвника като обикновени крадци. Затова, каквото и да ви е накарало да станете такива, забравете го. Пристигнаха новини, че около северната ни граница се водят ожесточени сражения с варварите. Нашата армия има нужда от хора като вас.
Стрелецът хвърли бърз поглед към съдията.
— А аз мога да ви посъветвам, господин съдия — спокойно каза той, — сам да носите меча си. Иначе пак ще ви сварят неподготвен.
После обърна коня си и двамата скитници потънаха в гората.
Докато съдията поемаше меча от Хун, за да го окачи на собствения си гръб, старият човек каза доволно:
— Добър урок им дадохте, господарю. Според вас що за хора бяха тия двамата?
— Обикновено — отвърна съдията — това са мъже, станали жертва на действителна или въображаема несправедливост и решили да си отмъстят, без да се съобразяват със законите. Но моралният им принцип е да ограбват само държавни служители и заможни люде. Те често помагат на изпаднали в беда хора и са се прочули със смелостта и кавалерството си. Наричат се братя от зелените гори. Е, Хун, хубаво дуелче стана, но пък се забавихме. Да побързаме!
Влязоха в Йеншоу по здрач и стражниците на градската врата ги упътиха към голямата странноприемница в центъра, където отсядали пътуващите държавни сановници. Съдията нае стая на втория етаж и заръча на прислужника да им донесе хубава вечеря, защото бе огладнял след дългия път.
Когато се нахраниха. Хун наля на господаря си чаша горещ чай. Ди седна до прозореца и се загледа надолу към площада, където оживено сновяха пешеходци и конници, някои от които въоръжени с копия. Светлината на фенерите се отразяваше в металните им шлемове и бронираните нагръдници. Изведнъж на вратата се почука. Съдията се обърна и видя двама високи мъже да влизат в стаята.
— Велики небеса! — удивен възкликна той. — Ето ги и нашите двама братя от зелените гори.
Мъжете непохватно се поклониха. Все още носеха кърпените си куртки за езда, но на главите си бяха нахлупили ловджийски шапки. Плещестият юначага, който ги бе нападнал пръв, заговори:
— Ваше превъзходителство, следобед на пътя вие казахте на оня капитан, че сме ваши помощници. Поговорих по този въпрос с моя приятел и решихме, че не можем да оставим един магистрат да лъже заради нас. Ако ни наемете на служба, ние наистина ще бъдем ваши верни помощници…
Съдията вдигна вежди. Другият побърза да каже:
— Ние не разбираме нищо от работите на трибунала, но умеем да изпълняваме заповеди и мислим, че ще съумеем да ви бъдем полезни в черната работа.
— Седнете — кратко рече съдията. — Искам да чуя историите ви.
Двамата седнаха на ниски столчета. Първият постави едрите си юмруци на коленете, прочисти гърлото си и започна:
— Името ми е Ма Жун, родом съм от провинция Кянсу. Баща ми имаше товарна джонка и аз го придружавах като помощник. Но понеже си бях яко момче и обичах да се бия, той ме прати при един известен майстор на бойните изкуства, като го помоли да ме научи също да чета и да пиша, за да мога да стана офицер в армията. Но баща ми ненадейно почина. Понеже имахме много дългове, наложи се да продам джонката. Постъпих на служба като телохранител на местния съдия. Скоро разбрах, че той е безскрупулен коварен мошеник. Веднъж конфискува имуществото на една вдовица, като изтръгна от нея фалшиви признания чрез изтезания. Аз се скарах с него и той посегна да ме удари. Тогава го проснах на земята с един удар. Трябваше да бягам, за да си спася живота, и така хванах гората. Но се кълна в паметта на покойния си баща, че никога не съм убивал безпричинно и съм обирал само такива, дето могат да преживеят загубата. Давам ви думата си, че същото се отнася и за моя кръвен приятел. Това е всичко.