Съдията Ди кимна, после погледна въпросително другия мъж, който имаше изваяни черти на лицето, прав нос и тънки устни. Той поглади тънките си мустачки и рече:
— Кръстил съм се Цяо Тай, защото истинското ми родово име е добре познато и почитано в някои части на империята. Веднъж един високопоставен сановник съзнателно обрече на смърт няколко мои другари, за които бях отговорен. Негодникът изчезна, а властите, на които докладвах за престъплението му, отказаха да предприемат каквото и да е. Тогава станах скитник и започнах да бродя из цялата империя с надеждата, че някой ден ще попадна по следите на престъпника и ще го убия. Никога не съм ограбвал сиромаси и мечът ми не е опетнен с невинна кръв. Ще ви служа при едно условие: да ми позволите да се оттегля, щом намеря моя човек. Защото съм се заклел пред душите на мъртвите си другари да му отсека главата и да я хвърля на кучетата.
Съдията внимателно оглеждаше двамата мъже, застанали пред него, като бавно поглаждаше бакенбардите си. Помисли и каза:
— Ще приема предложението ви, включително и условието на Цяо Тай, но при положение че, ако той намери своя човек, първо ще ми даде възможност да го накажа за извършеното престъпление със законни средства. Можете да дойдете с мен в Бънлай, там ще видя дали мога да се възползвам от услугите ви. Ако реша, че не става, ще ви кажа веднага. Но искам да обещаете, че в такъв случай незабавно ще се запишете в нашата Северна армия. При мен е така: всичко или нищо!
Лицето на Цяо Тай грейна. Той рече с ентусиазъм:
— Всичко или нищо. Това ще бъде нашият девиз!
После стана, коленичи пред съдията и три пъти последователно удари челото си о пода. Приятелят му последва неговия пример.
Когато Ма Жун и Цяо Тай отново станаха на крака, съдията каза:
— Този мъж е Хун Лян, мой доверен съветник, от когото нямам тайни. Ще изпълнявате всичките му разпореждания. Бънлай е първото ми местоназначение. Не зная каква е организацията на тамошното съдилище, но предполагам, че чиновниците, стражниците, пазачите и останалият персонал както обикновено са местни хора. Чувам, че в Бънлай ставали странни неща, и само небесата знаят дали служителите на трибунала не са замесени в тях. Искам край себе си хора, на които мога да имам доверие. Вие тримата ще бъдете очите и ушите ми. Хун, кажи на слугата да донесе една кана с вино.
Когато чашите бяха напълнени, съдията вдигна тост за тримата мъже поред и те почтително пиха за негово здраве и за успеха му.
На другата заран, когато съдията слезе на двора, видя, че там го чакат Хун и двамата нови помощници. Личеше си, че Ма Жун и Цяо Тай вече са били на пазара. Сега бяха облечени в спретнати кафяви халати, пристегнати от широки черни пояси с висящи краища, а прилепнали черни шапчици допълваха новото им одеяние на офицери от трибунала.
— Облачно е, господарю — обърна внимание Хун. — Страх ме е, че ще вали.
— Вързал съм на седлата сламени шапки — каза Ма Жун. — Ще ни свършат работа до Бънлай.
Четиримата мъже яхнаха конете и напуснаха града през Източната врата. В продължение на няколко мили яздиха по шосето между много други пътници. После движението намаля. Когато навлязоха в една пуста планинска местност, срещу тях се зададе конник, който препускаше в галоп и водеше след себе си още два коня. Ма Жун ги огледа и рече:
— Хубави добичета. Онова с бялото петно на челото доста ми се нрави.
— Приятелчето прави грешка, като носи тази червена кутия на седлото — вметна Цяо Тай. — Само си търси белята.
— Защо? — попита Хун.
— По тия места — обясни Цяо Тай — бирниците винаги носят събраните пари в такива червени кожени кутии. Разумните хора ги крият в дисагите си.
— Изглежда, юнакът страшно много бърза — подметна съдията.
По пладне превалиха и последния планински хребет. Заваля пороен дъжд. Подслониха се под едно високо дърво на платото край пътя и огледаха отвисоко плодородния зелен полуостров, на който бе разположен Бънлай с околностите си. Докато се подкрепяха със студени закуски. Ма Жун с увлечение разказа някои пикантни истории за приключенията си с разни селски хубавици. Съдията не обръщаше внимание на фриволните му разказчета, но трябваше да признае, че Ма Жун притежава известно чувство за хаплив хумор, което го правеше доста забавен. Когато обаче поде още една подобна история, съдията го прекъсна: