— Чувал съм, че по тези места се въдят тигри. Мислех си, че тия животни предпочитат по-сух климат.
Цяо Тай, който до момента мълчаливо слушаше, се обади:
— Хм… Трудно е да се каже. Обикновено обитават високите гори, но ако веднъж опитат вкуса на човешко месо, започват да бродят и из равнините. Там долу може да ни провърви в лова.
— А какво ще кажете за слуховете, че имало и тигри върколаци? — попита съдията.
Ма Жун хвърли тревожен поглед към мрачната гора зад гърба си.
— Не съм чувал такива работи — побърза да каже той.
— Може ли да разгледам меча ви, господарю? — запита Цяо Тай. — Струва ми се, че е великолепно старинно оръжие.
Докато му подаваше меча си, съдията каза:
— Нарича се Дъждовен дракон.
— Да не би това да е прословутият Дъждовен дракон? — екзалтирано възкликна Цяо Тай. — Оръжието, за което всички фехтувачи под небето разказват със страхопочитание. Това е последният и най-хубав меч, измайсторен преди триста години от Трипръстия, най-изкусния ковач на оръжия, живял някога.
— Според преданието — заразказва съдията Ди. — Трипръстия се опитвал да го изкове осем пъти и все не успявал. Тогава се заклел да принесе любимата си млада невяста в жертва на бога на реките, ако най-после успее. На деветия път изковал този меч. Тогава незабавно отвел жена си на брега на реката и я обезглавил с него. Извила се ужасна буря и Трипръстия бил поразен от мълния. Тялото му заедно с тялото на жената било отнесено от ревящите вълни. От двеста години този меч е потомствена реликва в нашия род и се предава от бащата на първородния син.
Цяо Тай придърпа шалчето си пред носа и устата, тъй че дъхът му да не оскверни оръжието. После го изтегли от ножницата и като го вдигна благоговейно с две ръце, заразглежда с възхищение тъмнозеленото сияние, което то излъчваше, и гладкото му, тънко като косъм острие, по което не се виждаше нито една драскотина. Когато проговори, в очите му блестеше странен пламък:
— Ако ми е писано някога да загина от меч, моля се на небето именно това острие да се окъпе в кръвта ми.
С дълбок поклон той върна меча на съдията. Дъждът беше почти спрял и сега само ръмеше. Яхнаха отново конете и се заспускаха по склона.
Долу в равнината пътниците видяха каменния крайпътен стълб, с който бе отбелязана границата на окръг Бънлай. Над калната равнина се бе спуснала мъгла, но гледката и така се нравеше на съдията. Сега тази територия беше негова.
Продължиха с бърза езда. Късно следобед от мъглата пред тях изплува градската стена на Бънлай.
Глава III
Очевидец разказва как е открил убийство; съдията Ди има необикновена среща в изоставен дом.
Когато четиримата мъже наближиха Западната врата, Цяо Тай обърна внимание на ниските стени около града и скромната двуетажна къщурка на пазачите.
— На картата видях — обясни съдията, — че този град е защитен от самата природа. Той е разположен на три мили по протежението на пълноводна река до мястото, където в нея се влива широк приток. При устието на реката има голямо укрепление, пазено от силен военен гарнизон. Там войниците проверяват всички пристигащи и заминаващи плавателни съдове и преди няколко години, по време на войната ни с Корея, са попречили на корейските военни кораби да навлязат в реката. Северният речен бряг представлява верига от високи и стръмни канари, а на юг от града няма нищо друго, освен блата. По тази причина Бънлай, единственото удобно пристанище в околността, е станал център на търговията ни с Корея и Япония.
— В столицата чух хората да разправят — добави Хун, — че тук са се заселили много корейци: главно моряци, корабостроители и будистки монаси. Те живеят в корейския квартал, от другата страна на притока, който минава край източната част на града. Там има и прочут старинен будистки храм.
— Значи сега можеш да си опиташ късмета и с някое корейско девойче! — подхвърли Цяо Тай на Ма Жун. — А след това в храма можеш да купиш и евтино опрощение за греха си.
Двама въоръжени стражници отвориха вратата и пътниците подкараха конете си по една оживена търговска улица, която ги отведе до високата стена, ограждаща двора на съдилището. Тръгнаха покрай нея и стигнаха до главния портал на южната страна, където неколцина пазачи седяха на пейка под големия бронзов гонг. Те скочиха на крака и стегнато отдадоха чест на съдията. Но Хун забеляза, че зад гърба му си размениха многозначителни погледи.