— Благодаря ви — каза съдията Ди. — Това дава отговор и на последния ми въпрос. А вие ми обяснихте и загадката с призрачното видение.
— Аз знаех, че ако играя ролята на духа на покойния си брат — обясни Уан, — ще мога да правя разследвания в съдилището, без някой да посмее да ме предизвика. Малко преди смъртта си моят брат ми изпрати ключ от задната врата на покоите си. Явно е имал предчувствие за евентуалната си смърт, което се доказва и от обстоятелството, че е поверил лакираната кутия на корейското момиче. Следователят ме изненада, когато претърсвах библиотеката на брат ми, а старият чиновник ме видя, докато търсех личните му книжа в този кабинет. Вас срещнах също съвсем случайно, когато тършувах из багажа му. Позволете ми да ви поднеса искрените си извинения за дръзкото си поведение при този случай.
Съдията Ди се усмихна мрачно.
— Приемам извиненията ви на драго сърце — отговори той. — Още повече че оная вечер в Храма на белия облак, когато ми се явихте за втори път в призрачната си маскировка, вие ми спасихте живота. Трябва да призная все пак, че при този втори случай наистина много ме уплашихте. Ръката ви изглеждаше съвсем прозрачна и ми се стори, че буквално се разтворихте в мъглата. Как постигнахте този зловещ ефект?
Уан слушаше съдията Ди с нарастващо недоумение. Накрая попита смутено:
— Казвате, че съм се явил пред вас втори път? Трябва да имате грешка. Никога не съм ходил в храма предрешен като духа на брат си.
В дълбоката тишина, която се възцари след тези думи, се дочу хлопването на врата, която се затваряше някъде из сградата — този път съвсем леко.