После се заредиха дни ужасни и чудни, един в друг като кутийки със страшни изненади.
— О, повелителю — извика пратеникът, — Куон-Си превърна стените си в уста, която да изпие езерото ни!
— Тогава — каза повелителят, застанал много близо до копринения параван, — постройте нашите като игла, за да зашие устата!
— Повелителю! — крещеше пратеникът. — Направиха стените като меч, за да счупят иглата!
Разтреперан, повелителят се притисна към копринения параван.
— Тогава наредете камъните като ножница, да прибере меча им!
— Милост — изплака пратеникът на следващото утро, — работили са цяла нощ и сега стените им са като мълния, която да унищожи ножницата!
Болести плъзнаха из града като глутница бесни кучета. Магазини затваряха. Жителите, работещи безспирно месеци наред по стените, сега приличаха на самата Смърт, тракаща белите си кости като музикални инструменти на вятъра. Погребения започнаха да се точат по улиците, макар да бе средата на лятото — време, когато всички би трябвало да се трудят и жънат. Мандаринът тъй се разболя, че заповяда да пренесат леглото му до копринения параван и от него даваше заповеди на строителите. Гласът зад паравана също бе отслабнал като ветрец в стряхата.
— Коун-Си е орел. Тогава нашите стени ще бъдат мрежа за орела. Те са слънце, което да изгори мрежата. Тогава ние ще сме луна, за да затъмним слънцето!
Подобно на ръждясала машина, градът изскърца и спря.
Накрая шепотът зад паравана възкликна:
— В името на боговете, повикайте мандарина на Куон-Си!
В последния ден на лятото мандаринът на Куон-Си, много болен и отслабнал, бе внесен в двореца на нашия мандарин от четирима изгладнели носачи. Двамата бяха настанени един срещу друг. Дъхът им свистеше като зимен вятър. Един глас рече:
— Да сложим край на това.
Старците кимнаха.
— Това не може да продължава — каза слабият глас. — Народът не върши нищо освен да преправя стени ден след ден, час след час. Няма време за лов, за риболов, за любов, за добро отношение към предците и потомците на предците.
— Признавам го — казаха мандарините на Клетката, Луната, Копието, Огъня, Меча и на още много други неща.
— Изнесете ни на слънце — нареди гласът.
Старците бяха изнесени на слънце, на върха на малко хълмче. Мършави деца пускаха хвърчила-дракони в късния летен вятър, с цвета на слънцето, жабите и тревата, на морето, на монетите и на пшеницата.
Дъщерята на първия мандарин стоеше до леглото му.
— Вижте — промълви тя.
— Но това са само хвърчила — изхриптяха двамата старци.
— Но какво е хвърчилото на земята? — попита тя. — Нищо. Какво е нужно, за да бъде то прекрасно и наистина възвишено?
— Вятър, разбира се — отвърнаха двамата.
— А от какво се нуждаят небето и вятърът, за да бъдат те прекрасни?
— От хвърчило естествено — от много хвърчила, за да нарушат еднообразието. От летящи разноцветни хвърчила!
— Тогава ето какво — каза дъщерята на мандарина. — Ти, мандарине на Куон-Си, ще направиш последно преустройство на градчето си, за да прилича на вятър, ни повече, ни по-малко. А ние ще издигнем своите като златно хвърчило. Вятърът ще направи хвърчилото прекрасно и ще го понесе във висините. А хвърчилото ще разчупи еднообразието на вятъра и ще му даде цел и смисъл. Едното е нищо без другото. Така заедно ще открием красотата, сътрудничеството и дългия щастлив живот.
Тъй се зарадваха мандарините при тези думи, че се нахраниха за пръв път от много дни и силите им веднага се върнаха. Прегърнаха се, обсипаха се с похвали един друг, нарекоха дъщерята на мандарина момче, мъж, каменна колона, воин и истински незабравим син. После се разделиха и забързаха към градчетата си; пееха — слабо, но щастливо.
И тъй след време градчетата станаха Град на златното хвърчило и Град на сребърния вятър. И жънеха реколтата, търговията тръгна отново, силите се върнаха, болестите избягаха като подплашени чакали. И всяка вечер жителите на Града на хвърчилото чуваха как свежият вятър ги поддържа. А хората от Града на вятъра слушаха как хвърчилото пее, шепти, издига се и ги прави красиви.
— Тъй да бъде — каза мандаринът пред копринения параван.