В основата на „Златното магаре“ действува разпуснатостта и комиката на народния празник. Не можем да кажем, че Апулей върви в неговите стъпки, но той го използува, предава го съвестно като онзи епизод с фиктивния процес за убийство, в чийто край се оказва, че Луций е промушил мехове с вино. Весело събиране на кръвта с виното, на смъртта с празничното изстъпление, абсолютна комика, на която Апулей е научен от своите народни източници.
От този карнавален реализъм, от неговата динамика и вкус към материалното в „Златното магаре“ неусетно се преминава към друг по-статичен реализъм. Пред очите на Луций се открива многообразието на човешкия битов свят, на частното човешко битие. Превръщането в магаре е добра слука, за да се видят закритите страни на ниската действителност. Добре, че спасителните рози за обратното превръщане постоянно се изплъзват. Благодарение на това магарето успява да види и изпита повече реални неща. То среща отрудени, измъчени, жестоки хора, преживява напълно реални ситуации без препятствието на високата трагическа или ниската карнавална условност. В един такъв момент мъртвешката бледност на мелничните роби се откроява като нещо пределно действително.
Но въпреки петната сатира и искреното съчувствие към онеправданите светът на социалната низина не е представен цялостно в „Златното магаре“. Представено е пластично отделното, многообразието, но не и неговата социална проблематика. В това отношение виждането в „Сатирикон“ е по-задълбочено. Апулеевият социален свят е отвъдност, преизподня, в която се попада и от която има изход. Истинският свят е другаде. Само благодарение на романното превръщане на наблюдателя в магаре става възможно да се види този свят. За очите на човека той е закрит, а това означава, че той все пак не съществува. Ето какво ни е казано в крайна сметка с условността на Луциевата метаморфоза.
Досещаме се защо само като преизподня, из която броди наказаната душа в образа на магаре, може да бъде представен реалният човешки свят. Защото за тази литература не е постижимо да открие реални събития, които да го организират и да му придадат единство. Събитията в „Златното магаре“ остават външни за иначе реално видените страни на частното човешко съществуване. Те са чудо. За да се случи нещо, има нужда от външна намеса, от магия. Разбираме вкуса на Апулей и на неговото време към всичко свръхестествено. Това е един вид идеалистически начин за набавяне на достатъчно изразително събитие, което не може да се произведе в реалната среда. Многобройните магьосничества в „Златното магаре“ са образ на ставането, те са, така да се каже, социалният процес в парадоксална форма. Светът в тази книга е странно разцепен: на една страна остават неутрално видените страни на реалната действителност, на друга — образът на нейното движение като сфера на чудното и свръхестественото. Чудото е Апулеевата концепция за действителност.
Така трябва да обясним и най-оригиналната промяна, която внася Апулей в гръцките „Метаморфози“ на Лукий от Патра — края на романа. Превърнал се отново в човек, в последната единадесета книга Луций поема пътя към съвършенството на духа и открива щастието в мистическата аскеза в служба на богиня Изида. Той оставя преизподнята на реалния човешки свят и възлиза в реалността на чистата ценност. Историческата основа за това решение е искрената нужда, която изпитва Апулеевото време от еднозначно преодоляване на проблемите на човешкия свят. Но колко парадоксално за нас и колко закономерно за античното реагиране — тази нужда води до своеобразно отричане на действителния свят. Ако вярно сме определили романността като постигане на реалното многообразие, предложеното решение във финала на „Златното магаре“ е отрицание на романа.
Вярно е, че ученото слово на последната книга не привлича и че също като „Адът“ в „Божествена комедия“ на Данте етапът на магарето има повече действена сила. Но дали е редно да противопоставяме книгите за магарето на поемата за мистическото издигане на Луций? Правим го, защото ни е чуждо особеното разбиране за човешко същество, което организира цялостната фабула на „Златното магаре“. Луций е конкретен човек с конкретен поглед, насочен към един конкретен свят. Но той е и човек изобщо. Ако, от една страна, вижда това, което заслужава да се види, от друга страна, е романно оформен, за да му случи онова, което би трябвало да се случи на всеки. Случва му се основното достойно за случване според мерките на античното мислене — той научава една свръхистина. Единствен герой на романа, единствена гледна точка и носител на основния критерий, Луций е човекът изобщо, чийто път е възход от обикновено любопитство към знание и съвършенство. Като магаре той влиза в конкретни конфликти, като знак за човек изобщо е противопоставен направо на Фортуна. Високото събитие, което преживява при смъкването на магарешката кожа, всъщност го отървава от конкретността. Античната литература, та дори и недотам античният жанр „роман“ не могат да разказват просто така, в края на краищата те означават.