Дали конкретният Луций и човекът изобщо, за който Луций е знак, са разединени или механично съединени в „Златното магаре“? Те са достатъчно убедително свързани. Външният път на магарето, което само вижда, и вътрешният път на човека към съвършенство попадат в зависимост. Апулей едва ли е имал подобен замисъл, но излиза, че приключенията на магарето имат принос за усъвършенствуването на човека. Под прикритието на магарешката кожа той сякаш набира опит. Нравственият опит на адепта на Изида като че ли е невъзможен без страданията в преизподнята на човешкия свят. Всичко отделно и откъснато, видяно в реалния път, бива покрито от идеята за нравствения опит. Само че това е опит не на един конкретен човек, който би противостоял на други опити — до реалистическия роман на 19-и век има много време. Това е примерен опит на човека изобщо.
Никоя голяма книга не е докрай вярна на своята концепция. Както и „Златното магаре“ не би била толкова жизнерадостна творба, ако се покриваше идеално със замисъла, който я организира. Преградите по пътя към духовното щастие на Луций не се множат, за да натрупа той повече опит. Те изникват, за да се изпита удоволствие от преодоляването им. По същия начин разказът се раздипля, за да запълва време. Произведението се гради в отношения, които работят не само за определена концепция. Разпрострялата се върху повече от две книги приказка за Амур и Психея дублира темата за наказаното любопитство, но тя е и нещо друго, контрастна партия, която разнообразява читателя по същия начин, както утешава откраднатото момиче, на което бива разказана.
Апулей вплита майсторски отделните повествователни единици, разполага ги във формални композиционни единства — три истории за разбойници, три новели за неверни жени, три случая на чудовищни престъпления. Историята за отвлеченото момиче и находчивия годеник е малък авантюрно-любовен роман, проба за друга проза, поглъщана от набъбващите от чужда сила „Метаморфози“. Една история се оглежда в друга, създават се нови вътрешни връзки. Психея, която търси Амур, има упоритостта на Хем, но на него не му помагат боговете, както на нея. Затова пък той не е виновен за загубата на любимата и е находчив в каламбурно-комичен тон, докато Психея е трагически целенасочена. Между двете различно разработени подобни фабули действува сложно отношение на контраст и аналогия. Романният свят се гради с различаване и допълване, с отричане и ново утвърждаване като странна многопосочна среда, в която се пораждат все нови и нови решения.
Следим разказа на Апулей в книга девета, вплетените една в друга три новели за неверни жени. Първата, разказана от сводница, представя умен любовник и измамен съпруг. Втората новела е това, което магарето вижда в дома на мелничаря — невръстният любовник е скрит под коритото, а завърналият се ненадейно мелничар разказва третата новела, това, което се е случило в дома на негов приятел: там любовникът, изпатил си от хитростта на жената, се разкрива сам. Следва развръзката — магарето, което мрази мелничарката, става причина да бъде открит любовникът. Комплексът завършва със смешното наказване на прелюбодееца: мелничарят се отнася към него като към жена. Налице е както карнавално разменяне на роли, така и еднозначна отсъда — мелничарят пропъжда невярната жена. Все едно, че е казано: прелюбодеянието е нещо лошо и трябва да се наказва. В „музикалната“ композиция на епизода обаче действува много по-сложно утвърждение. Уловен е къс от трудното за назоваване и аналитично осмисляне жизнено многообразие, реалната човешка среда е представена като възел от възможности. Благодарение на композицията историята за невярната жена се оказва по-добре адаптирана към човешката реалност. Композицията е акт на окръгляне на смисъла в система от варианти — един с положителен за прелюбодейците изход срещу други два допълващи се с отрицателен изход. Жизненият смисъл не може да се назовава, неефикасно е представянето му в подобна контрапунктова аранжировка, която го внушава. Сред останалите реалистически постижения в „Златното магаре“ това изпъква може би най-високо.