Николай Райнов
Златното птиче
Имало едно време един цар. В градината му расла чудна златна ябълка; всеки ден по пладнина дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали, но някой идвал, та ги обирал. Всяка заран царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима синове. Веднъж им рекъл:
— Чудя се кой дохожда нощем, та ми бере златните ябълки. Ни една не оставя — поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е — не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото — да пази: дано уловим крадеца!
Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ — никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега; заспал дълбоко, та се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: няма ни една. Отишъл при баща си.
— Е, синко — запитал го царят, — улови ли крадеца?
— Не можах — рекъл гузно синът. — Сън ме налегна, та уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал; нищо не видях и не усетих.
Тогава царят повикал втория си син.
— Довечера ти ще пазиш ябълката — рекъл му той. — Па гледай да не се успиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не не видиш крадеца.
Отишъл вторият син под ябълката — да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам, па се уморил и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на заранта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката.
— Не можах — рекъл. — Пуста дрямка ме налегна, та съм заспал. Никого не можах да видя.
— То се видя — казал царят, — че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя.
— Аз ще вървя, тате — обадил се най-малкият му син.
— Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях.
— Да ида да се опитам — настоял момъкът. — Може пък да я опазя.
— Като искаш, иди! — рекъл царят.
Най-малкият брат вечерта взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол — да го боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на ябълката и почнала да яде ябълки. Момъкът се прицелил в птицата с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо иго занесъл на царя. Като го внесъл в стаята, цялата стая светнала от него.
— Татко — рекъл царският син, — видях кой ни яде ябълките. Прихвърча посред нощ една златна птица — светла като огън; перата й бяха сякаш пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна, та отлетя, отдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го — да го видиш.
— Хубаво, синко, хубаво — рекъл царят. — И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат.
Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:
— Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете вие трима да намерите птицата и да ми я донесете. Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра — ще вземе цялото. Ако ли я не донесете, по-добре недейте се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде за цар като мене да имам трима синове — и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.
Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат с по-малкия, че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.
— Ти ли се намери хитър и смел — корели го те, — да не заспиш, та да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега зарад тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света — да търсим птица, която я намерим, я не намерим.
Те се карали с него дълго, па го набили и го изпъдили.
— Махай се далеч от нас! — рекли. — Върви, дето щеш, не те искаме! Иди мри от глад — да помниш кога си ходил да търсиш златната птица!
Момъкът не знаел накъде да поеме, та тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят — и той върви; спрат се те — и той се спре; тръгнат — и той тръгне, но все отдалече — да го не видят. Вървели братята що вървели, срещнал ги един старец.
— Добра среща, момци — рекъл той на двамата.
— За нас добра, за тебе зла — отвърнали те, все още ядосани.
— Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?