— Кой си и какъв си ти — запитал го той, — та искаш да ми откраднеш златната птица? Отде идеш? Кой ти каза, че аз имам такава птица?
— Царю честити — рекъл момъкът, — аз съм царски син. Баща ми има в градината си една златна ябълка. Тя цъфти всеки ден и връзва златни ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира. Ние я пазихме дълги нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно перо — да го занеса на баща си. В нашата страна има закон — ако волът на някой човек се научи да влиза в ливадата на съседа и да опасва тревата, стопанинът на ливадата има право да улови и заколи вола, без да го лови съд. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере ябълките на баща ми. Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако се продадяха те, десет пъти биха откупили и птицата, и клетката й.
Като чул тия думи, царят омекнал.
— Добре — казал той. — Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще ти дам и дъщеря си за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я заслужиш. На десетина дена път оттука е царщината на един силен цар, мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва да яде от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят прелети, наяде се и пак отлети, та не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя кон — и аз ще ти дам дъщеря си, па ще те пусна да си вървиш и да отнесеш на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си? Инак ще те погубя.
— Съгласен съм — рекъл момъкът.
И той станал оттам — та право при стареца, на могилата. Като видял, че не носи ни птицата, ни клетката й, старецът го запитал:
— Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш?
— Ох, дядо, остави се! — почнал момъкът. — Да знаеш какво претеглих с тая птица! Да бях те послушал, нямаше да си намеря бедата, ама нали не те послушах! Взех птицата, па ми се дощя и клетката, та се върнах — да взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме хванаха. В тъмницата лежах три дена; днес ме изведоха — да ме съди царят. Той ми казва, че ще ми прости, па ще ми даде и златната птица с клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар с хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го доведа на тоя цар тук. Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя, дядо.
— Няма какво да се чудиш, сине — рекъл старецът. — Ела с мене; аз ще те отведа в онова царство, дето е хвъркатият кон.
И те тръгнали отново. Вървели, вървели, па замръкнали на едно място и легнали да спят. Като заспал момъкът, старецът го взел пак на ръце, та го отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът в онова царство, дето бил конят, но царският град бил още много далек. Ходили пак цял ден, а вечерта легнали край пътя да нощуват.
Старецът пак отнесъл момъка напред и го събудил на съзоряване. Тръгнали да вървят; ходили, ходили, стигнали до града, където бил крилатият кон. И там имало могила, от която се виждал целият град. Старецът извел момъка навръх могилата и му рекъл:
— Хе там, синко, дето са ония високи сгради, виждаш ли ги? Там е царският дворец. Ще отминеш двореца и ще вървиш по улицата, докато стигнеш до една висока желязна врата. Тя сама се отваря и затваря; пред нея пазят шест души стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще минеш през други деветдесет и девет по-малки врати; на всяка от тях стоят по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в царския обор, дето е хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и скъпоценни камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на коня има едно много хубаво седло, цяло от свила, кадифе и сърма. Ти, като влезеш, снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да те не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш седлото, че ще те хванат! Улови коня, яхни го и карай право тук; аз ще те чакам.
Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и — право към могилата. Старецът го чакал там. Качил се и той на коня — и след някое време се върнали в оня град, отдето били тръгнали. Стигнали могилата; старецът рекъл:
— Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам тук.
А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца:
— Да ти кажа право, дядо, много ми се свиди за тоя кон. Да може някак да го не дам на царя — не бих го дал; иска ми се да си бъде мой.
— Щом е тъй — казал старецът, — недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон — него да му отведеш.
И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като оня. Старецът казал на царския син:
— Яхни ти, сине, тоя кон, та го заведи на царя, а другия дай аз да подържа, докато се върнеш.