Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял конят по улиците, разравял с копитата си земята, та хвърлял едри камъни зад себе си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите трещели и се пукали: толкова бил силен. Като го видял царят, много се зарадвал. Опростил момъка, дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била много хубава. Баща й я отрупал с различни подаръци — накити от злато, бисер и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като слънце, и три ката невестинска премяна — толкова тънка, че всяка се събирала в една лешникова черупка. Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница, простил се с царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали до могилата, момъкът спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца.
— Хайде, дядо, качвай се с нас — рекъл му той. — Каквото спечелих досега, все с твоя помощ го спечелих. Ела сега с мене да идем при баща ми — там да си гледаш старините: стига си се скитал по света.
— Не мога — рекъл старецът. — Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по работата, а вие вземете коня и си вървете, дето ще вървите. Ти много сбърка, че не ме послуша, та поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но после ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве!
Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята. Момъкът подкарал крилатия кон, впрегнал и него в колесницата, качили се с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за из пътя. Като влязъл, гледа — съдържателят прилича на най-големия му брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му братя бил останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил на другата страна лозе, оженил се, имал си дом и имот. Те били решили да чакат там, додето умре баща им, та после да се върнат в своя роден град. А за най-малкия си брат не били нищо чували и го мислели вече мъртъв.
— Ти трябва да си царски син — рекъл съдържателят на брат си, когото не можал да познае. — Не си ли чувал нещо за нашия най-малък брат?
— Отде ще чуя? — казал царският син. — Нито го зная, нито го познавам. Ами вие защо се не върнете при баща си, а живеете в далечни краища като прокудени?
— Как ще се върнем? — рекъл брат му. — Баща ни ще ни вземе главите. Той ни е пратил да му търсим някаква златна птица. Къде ще вървим да я дирим, когато нито сме я видели, нито сме я чули?
— Ами знаеш ли — казал момъкът, — че най-малкият ви брат е намерил златната птица?
— И да видя, няма да повярвам — рекъл оня. — Къде ще я намери? Той остана някъде назад и нито аз съм го видял да мине по тоя път, нито брат ми — по другия. Той се е върнал сигурно назад или е умрял някъде по пътя.
— Ами ако видиш най-малкият си брат — запитал го момъкът, — ще го познаеш ли?
— Как няма да го позная — рекъл оня, — ще го позная веднага?
— Има ли някакъв белег?
— Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша.
Момъкът си засукал ръкава и като показал белега си, запитал:
— Такъв ли е?
— Такъв зер — казал учудено брат му. — Но той има и на гърдите си белег, отляво; прилича на дребна подкова. Момъкът се разкопчал и посочил втория белег.
— Такъв ли е?
— Тъкмо такъв — отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел да го познае.
Тогава брат му разказал как те — по-големите му братя — заспали, когато отишли да пазят златната ябълка, как после — когато тръгнали на път — се скарали с него и го набили и изпъдили, как той отишъл в онова далечно царство и намерил златната птица, как сетне довел хвъркатия кон на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брата си златната птица с хубавата скъпа клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият му брат.
— Хайде — рекъл момъкът, — затвори, брате, странноприемницата, да вървим при другия си брат, а оттам — при баща си. Ще му отнесем златната птица и той ще ни се зарадва много.
Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали. Отишли при втория си брат. Момъкът и на него разказал всичко.
— Хайде — рекъл му той, — остави тия лозя и ниви, та да вървим при баща ни; той ни чака и ще ни посрещне с радост.
— Добре — казал онзи брат, — щом е тъй, да вървим.
И той стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, що бил спечелил, и тръгнал с братята си.
Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя. Изпрегнали конете, постлали и легнали да спят. През нощта двамата по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат всичко негово. По-големият рекъл: