— Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята.
Шивачът го погледнал, па му рекъл:
— Я се махай оттук, селяко! Ти ще ми ушиеш дрехи, та да се събират в лешникова черупка! Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да ги ушие, та ти, които не си хващал — както ми се вижда — ножица и игла, ще ги ушиеш!
— Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе — казал момъкът. — Ще ги ушия. И то — за една нощ. Само че три ката не мога уши, а само два.
— А бе ти уший едната премяна, та за другите лесно! — рекъл шивачът. — За една нощ ли рече?
— За една зер. Тая вечер ще захвана дрехите, утре заран ела си ги вземи!
— Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш?
— Колко ще ти взема ли? Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина лешници, една печена пуйка, прясна погача и бъклица вино. Дай ми ги отвечер, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги ушия.
Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще отидат най-много тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк дрехите, той ще вземе от царя цяла крина жълтици; ако ли ги не ушие — голяма работа, че е нахранил един сиромах човек! Отишъл, купил една прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това в работилницата, дето дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това мерила, ножици, игли, па си отишъл. Момъкът се заключил отвътре, изял пуйката и погачата, изпил виното, па като седнал на лешниците — чукай, яж, чукай, яж, та чак до заранта. Като се съмнало, шивачът дошъл и какво да види — всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата — непобутнати.
— Е, уши ли дрехите? — запитал той селяка.
— Ето ги — рекъл царският син, — готови са.
И като извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите — тънки-тънки, като паяжина, а светли като слънце, — после ги сдиплил пак и ги затворил в черупката. Оня шивач не можал да повярва на очите си.
— Ти ли уши тия дрехи? — запитал го учудено.
— Аз, ами кой? — отвърнал селякът.
Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не се помнел от радост. Но още повече се зарадвал царят. Станало му много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач. Той му дал, колкото пари поискал, и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала, че са нейните, и рекла:
— Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва да ушие още две: нали така ни беше думата?
— Ще ушие, ще ушие — рекъл царят. — Ей сега ще му поръчам.
И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива премени. Шивачът обещал да ги направи. На другия ден търсил по целия град селяка, но не можал да го намери. А той бил в двореца, прислужвал в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не можал да го намери. Отчаял се и отишъл при царя, та му казал, че най-добрият му калфа, с когото работели дрехите, бил умрял същата вечер, та нямало как да ушие двете премени.
— Тая работа е мудна и трудна — рекъл, — не може да се свърши за неделя, за две. Месеци трябват.
Царят се ядосал и викнал:
— Още сега ще си вървиш в работилницата и ще се хванеш на работа. До утре вечер искам дрехите. Инак ще те убия.
Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл:
— Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа как е работата. Не съм аз шил тия дрехи, а един момък селянин, който дойде при мене, глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия ден избяга. Дирил съм го толкова дни по града; навсякъде обиколих, но не можах да го намеря. Ако щеш, убий ме, ако щеш, пожали ме — тъй стои работата. Никой друг освен оня селяк не може да ушие дрехите на царкинята. Па и той дори не ще може да ушие още две премени, ами още една: тъй ми каза оная вечер, когато се условяше при мене да ги шие.
— Така ли било? — рекъл разгневен царят. — А ти защо ме излъга, че сам си ги ушил? Не те ли е срам да лъжеш пред царски очи?
— Право е, царю честити, че вината ми е голяма — казал шивачът. — Но какво да сторя сега? Коли ме, беси ме — станалото станало.
— Хайде върви си! — викнал му царят. — Върви си и гледай да намериш оня чирак. До утре вечер искам дрехите.
Шивачът си излязъл. В това време, като минавал през двора на двореца, царският син, който работел в готварницата, го видял и тръгнал отдалече след него. Отчаяният шивач мислел да отиде в своята работилница и да се обеси. Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато шивачът завързвал въжето.