Ран Босилек
Златното птиче
Малката царкиня Боянка си имала бавачка. Казвали я Добрина. Отишла Добрина на пазар. Купила на Боянка канарче. Закачила го на прозореца в стаята.
— Как се казва това жълто птиченце? — попитала Боянка.
— Канарче — отговорила Добрина.
— А де е неговата къщица?
— На слънцето.
— Защо е дошло при мене?
— Да ти пее песнички, та по-малко да плачеш.
— Ами ако заплача?
— Птиченцето ще хвръкне.
Дожаляло на малката царкиня. Как ще се раздели с такова хубаво птиченце. Затъркала очи и заплакала. Птичето пръпнало с криле, отворило вратичката на клетката и изхвръкнало през прозореца.
— Ами сега! — заплакала още по-силно Боянка.
— Не плачи, миличка. Ще повикам Страшка великана. Той ще хване канарчето.
Дошел Страшко четириокият. Двете очи му се виждали, а двете не се виждали. Постоял Страшко, па рекъл:
— Искам да ям.
Добрина му донесла цяла делва каша. Страшка излапал кашата. Изял и делвата. Намерил Добринините обуща. И тях излапал. Толкова бил гладен!
— За какво ме дирите? — попитал Страшко.
— Да хванеш канарчето.
Страшко излязъл в царската градина. Канарчето било кацнало на високо клонче. Кълвяло една червена ябълка. Страшко взел да мисли кое по-напред да хване — ябълката или птичето.
Докато размислял, дошла Меца стръвница.
— Ей, глупав Страшко! — заревала Баба Меца. — Защо ловиш това птиченце? Сега ще те изям!
Почнала Меца да рови с крак по земята. Страшко се уплашил. Той крачнал и се покачил върху покрива на двореца.
Стоял Страшко на покрива и мислел как да се отърве от мечката. Мислил, мислил — най-подир намислил. Престорил се на изплашен и викнал, колкото му гърло държи:
— Олеле, ле-ле! Червеният бик иде!
Баба Меца само от червения бик се плашела. Тя си плюла на краката и беж да я няма! Скрила се в храсталака.
Страшко слязъл от покрива. Дошел до езерото. А то широко — не може да го прескочи. Птичето кацнало на едно клонче отвъд езерото и запяло.
Но и Страшко знаел какво да направи. Легнал на брега и почнал да пие езерото.
Пил, пил, пил, пил, пил, пил, пил, пил и изпил цялото езеро заедно със жабите.
После пропълзял по сухо дъно и посегнал да хване канарчето. То литнало, скрило се във тъмната гора.
Къде да го дири по вечеря? Пък и езерото се плакнело в стомаха му. Като сетили, че се мръква, и жабите закрякали отвътре: „Ква-ква-ква!“ Уплашил се Страшко. Почнал да вика щъркела:
— Ела, братко Щърко! Ела ме отърви от тези крекливи животини!
Събудил се белият щъркел. Потъркал очи, па долетял при Страшка и рекъл:
— Разтвори уста!
Страшко зинал. Щъркелът пъхнал глава в устата му, хванал една жаба и я лапнал. Тогава от стомаха на Страшка се обадил жабешкият цар:
— Изпъди щъркела! Ще ти дам една кутийка.
Без нея не можеш улови канарчето.
— Иди си, Щърко! — рекъл Страшко. — Аз сам ще изгоня жабите.
Щъркелът си отишел. Жабешкият цар се показал из устата на великана, подал му една кристална кутийка и рекъл:
— В тая кутийка има облак. В облака — светкавица и дъжд. Като отвориш кутийката, ще хванеш лесно канарчето.
Зарадвал се Страшко. Взел кутийката и тръгнал да гони канарчето. То лети над полянката. Страшко тича след него. То се скрива в гората. Страшко подире му.
— Спри се, птиче! — викнал великанът. — Царкинята заповяда да те хвана. Ако не се спреш, ще отворя кутийката.
Канарчето не послушало. Тогава Страшко отворил кутийката. Тъмен облак изскочил из нея. Полетял към канарчето. То се изплашило и запищяло. Спуснало се в храсталака, но облакът след него. Изхвръкнало към небето, но облакът полетял над него. И изведнъж — трах — треснало се над птичето. То се преобразило. Изпадали му жълтите пера. Израсли му златни крила и паунова опашка. То пораснало и светнало като слънце.
Зашумели дървесата. Птичките се пробудили. Зверовете завикали:
— Златната птица! Златната птица!
Дъжд рукнал от облака и облял птицата. Намокрили се златните й пера. Тя свила криле и паднала в тревата.
Притъмняло. Нищо се не виждало. Страшко търсил, търсил из тревата, намерил Златната птица. Мушнал я в пазвата и се втурнал към двореца. През туй време царкиня Боянка току се обръщала в креватчето си, току плачела и думала:
— Не ща да спя! Не ща да спя-я! Де е мойто канарче?
Изведнъж пристигнал великанът. Той посегнал от пътя и сложил на прозореца птицата.
В стаята станало светло като ден.
Златната птица била поизсъхнала вече в пазвата на великана. Тя разтърсила криле и запяла: