Алистър Маклейн
Златното рандеву
I
Вторник след обед — 5 ч.
Ризата ми не беше вече риза, а просто лепкав парцал, прогизнал от пот. Краката ме боляха от огнения пек, излъчващ се от стоманената палуба. Челото под заостреното бяло кепе ме болеше от все по-нарастващото стягане на кожената лента. Имах чувството, че всеки момент ще бъда скалпиран. Очите ме боляха от стоманения блясък на слънчевата светлина, отразена от метала, водата и от варосаните пристанищни постройки. Болеше ме и гърлото от жажда. Бях страхотно нещастен.
Аз бях нещастен. Екипажът беше нещастен. Пасажерите бяха нещастни. Капитан Булен беше нещастен и това ме правеше двойно по-нещастен не поради някаква излишна нежност или чувства, които изпитвах към него, а просто защото, когато на капитан Булен не му вървеше, той неизменно си го изкарваш на старшия офицер. А старши офицер бях аз.
Бях се навел през перилата и наблюдавах как големият дериккран се напряга да издигне от кея един изключително грамаден сандък, когато нечия ръка докосна моята. Отново капитан Булен, помислих си мрачно; беше изминал най-малко половин час, откакто беше при мен, за да обсъждаме моите недостатъци, но изведнъж осъзнах факта, че каквито и капризи да проявява той, все пак употребата на „Шанел 5“ не е в стила му. Сигурно беше мис Биърсфорд.
Така беше. Като добавка към „Шанел“, тя беше облечена в бяла копринена рокля и на лицето и бе изписана онази лукава, леко закачлива усмивка, която караше повечето от офицерите да се търкалят пред нея като мислещи колела на каруци и предназначена само да ме нервира. И аз имам своите слабости, но стройните, хладни, изтънчени, светски млади дами, с леко злонамерено чувство за хумор, не са едно от тях.
— Добър ден, мистър Първи офицер — каза нежно тя. Имаше мек, мелодичен глас с лек оттенък за превъзходство или снизхождение, когато разговаряше с по-нискостоящите като мен, само за да подчертае, че е посещавала най-доброто училище или най-добрия колеж на Изток, а пък аз не съм.
— Чудехме се къде ли сте. Обикновено не отсъствувате за аперитива.
— Зная, мис Биърсфорд. Съжалявам. — Думите и бяха напълно верни, но това, което тя не знаеше, беше, че се появявах на аперитива на пасажерите, така да се каже, под заплахата на оръжие. Установеният от компанията порядък задължаваше корабните офицери да развличат пасажерите и тъй като капитан Булен се отнасяше към всички пасажери с неприкрита ненавист, грижата за тяхното развлечение той стовари върху мен. Кимнах към големия сандък, вече увиснал над люка на трюм № 5, после към струпаните на кея сандъци.
— Боя се, че ме чака работа. Най-малко четири-пет часа. Не ще мога да обядвам днес, камо ли да взема аперитив.
Не, мис Биърсфорд сякаш беше чула само първите ми няколко думи.
— Колко често ще трябва да ви каня?
„Докато стигнем до Ню Йорк, промълвих мълком на себе си аз, но дори и тогава това би било безполезно.“ Усмихнах и се и казах:
— Не трябва да ме затруднявате. Правилникът налага да се отнасяме към всички пасажери еднакво вежливо, възпитано и с уважение.
Чувството ми за собствено достойнство ме караше да изпитвам негодувание към младите и неомъжени особи от женски пол, пасажери на кораба, които ме възприемаха като източник на празни развлечения през всичките тези бездейни за тях часове. Това се отнасяше най-вече за богатите млади скучаещи дами. А общоизвестна истина беше, че Джулиъс А. Биърсфорд запълваше цялото работно време на обслужващия персонал с изчисления за годишните му печалби.
— Моите специални почитания, мис Биърсфорд — завърших аз.
— Вие сте безнадежден — засмя се тя. Бях съвсем дребно камъче, за да предизвикам дори едно малко кръгче в нейния вир от самодоволство.
— Значи няма да обядвате, бедни човече. Сторихте ми се мрачен, когато идвах насам. — Тя хвърли поглед към крана, после към моряците, манипулиращи увисналия над пода на трюма сандък. — И вашите хора не изглеждат особено очаровани.
Погледнах ги за миг. Изглеждаха навъсени и мрачни.
— О, ще си отдъхнат по време на яденето. Това е така, защото имат свои собствени неприятности. Долу в трюма сигурно е 40°, а има почти неписан закон за белите екипажи да не работят след обед в тропиците. Освен това все още са в мрачно настроение заради загубите, които претърпяха. Не забравяйте, че не са изминали и седемдесет и два часа, откакто митничарите в Ямайка ги одрусаха.
„Одрусване“ е подходяща дума, помислих си аз: тя твърде точно описва замаха, с който митничарите бяха конфискували от чети ри десетина членове на екипажа не по малко от 25 000 цигари и повече от двеста бутилки концентрат, които би трябвало да бъдат вписани в корабната декларация преди навлизането в териториалните води на Ямайка. Концентратът не бе вписан в декларацията поради понятни причини — на моряците бе категорично забранено да държат при себе си алкохол. Дори и цигарите не бяха вписани поради обичайната им практика да контрабандират и тютюн, за да го продават на местните жители, готови да платят високата цена за луксозното безмитно уиски бърбън от Кентъки и за американските цигари. Ала екипажът не бе информиран, че за първи път от петгодишното му кръстосване из Западните Индии параходът „Кампари“ трябваше да бъде претърсен от носа до кърмата, съвършено безмилостно, без да се пожали нищо по пътя. Сякаш брулещ вятър оголи парахода като свирка. Беше черен ден.