— Бърза — рече Макдоналд. — Чувам дереккрана отзад. Вече е започнал прехвърлянето на товара.
— Отзад? — Не можах да сдържа нотката на възбуда в гласа сия изведнаж всички ме загледаха с любопитни очи.
— Отзад? Сигурен ли си?
— Сигурен съм, сър.
— Как сме долепени — нос до нос и кърма до кърма или насрещно?
— Нямам представа. — Той и Булен ме изгледаха остро, но имаше разлика в остротата на погледите им. — Има ли значение, мистър Картър? — Знаеше дяволски добре, че има.
— Няма значение — казах с безразличие аз. Не означаваше кой знае колко: само сто и петдесет милиона долара.
— Къде е мис Биърсфорд? — попитах Марстън.
— При своите — отвърна ми късо той. — Събират си дрехите. Вашият любезен приятел Карерас позволи на пасажерите да вземат всеки по един куфар със себе си. Казва, че останалото щели да си го получат своевременно, т.е., ако някой успее да се добере до „Кампари“, след като той го напусне.
Характерно беше, помислих си аз, за изключителното усърдие на този човек при всичко, което правеше, да им позволи да си вземат по един куфар дрехи и да им обещава дори окончателно връщане на останалото; той щеше да премахне в главата и на най-недоверчивия недостойната мисъл, че може би намеренията му към екипажа и пътниците не са най-благородни.
Телефонът иззвъня. Марстън вдигна слушалката, послуша и пак я окачи.
— Носилки след пет минути — обяви той.
— Помогнете ми да се облека, моля — казак аз. — Бялата ми униформа и бялата риза.
— Вие… няма да ставате? — Марстън беше втрещен. — Ами ако…
— Ставам, обличам се и се връщам в леглото — казах кратко аз. — Да не ме смятате за откачен? Какво ще си помисли Карерас, като види един човек със строшен крак да скача пъргаво на палубата на „Тикондерога“?
Облякох се, мушнах отвертката под шините на левия крак и пак се върнах в леглото. Тъкмо си бях легнал, когато се появи групата с носилките и тримата, както бяхме загърнати в одеяла, бяхме натоварени внимателно на тях. Шестимата носачи се наведоха, уловиха дръжките и потеглихме. Понесоха ни по главния палубен коридор към бака. Видях, че идва краят на коридора, сивият студен здрач смени меката електрическа светлина на коридора и почувствувах как мускулите ми се свиват неволно. След няколко секунди щяхме да видим „Тикондерога“ до дясната ни страна и се чудех дали ще посмея да погледна. Дали сме свързани нос за нос или нос за кърма? Дали съм спечелил или загубил? Излязохме на бака. Насилих се да погледна.
Спечелил бях. Нос до нос и кърма до кърма. От ниското разположение на носилката не можех да видя кой знае колко, но това поне виждах — нос до нос и кърма до кърма. Това означаваше, че задният кран на „Кампари“ товареше от задната палуба на „Тикондерога“. Пак погледнах да проверя и не грешах. Нос до нос, кърма до кърма. Почувствувах се като милион долара. Като сто милиона долара.
„Тикондерога“, голям товарен кораб, тъмносин с червен комин, беше почти еднакъв по размер с „Кампари“. И по-важното, задните им палуби бяха почти на едно ниво над водата, което улесняваше прехвърлянето на товара и хората. Изброих осем каси вече на задната палуба на „Кампари“, оставаха им още дванайсет.
Прехвърлянето на живата стока бе още по-напреднало; доколкото можах да преценя, всички пасажери и поне половината от екипажа на „Кампари“ вече стояха на задната палуба на „Тикондерога“, без да се движат, освен да се подпират при клатушкането на кораба; тяхното спокойствие се насърчаваше от двама груби тилове в зелена тропическа униформа, всеки от които със зареден автомат. Трети гангстер пазеше двама моряци на „Тикондерога“, поставени при спуснатите предпазни перила да улавят и задържат хората, стъпващи или скачащи от задната палуба на „Кампари“ върху тази на „Тикондерога“, докато двата кораба се олюляваха. Други двама следяха екипажа на „Тикондерога“, поставящ клупове на касите, които прехвърляха. От мястото ся виждах други четирима мъже, въоръжени — вероятно бяха повече — да патрулират по палубите на „Тикондерога“ и четирима други на задната палуба на „Кампари“. Въпреки факта, че повечето от тях бяха облечени в мнимата зелена тропическа униформа, те съвсем не ми приличаха на войници; приличаха на това, което си бяха — закоравели престъпници с оръжие в ръка, студенооки мъже, чието минало бе изписано по лицата им с груби и покварени черти. Макар че може би Карерас нямаше богат избор от естетична гледна точка, той несъмнено си подбираше добре убийците.
Небето беше ниско, със сиви дрипави облаци, простиращи се надалеч към сивата замъгленост на смъкнатия хоризонт, вятърът, западен сега, бе още силен, но дъждът бе почти спрял и се превърнал в не повече от тънко, студено рамене, по-скоро усещано, отколкото видимо. Видимостта беше слаба, но достатъчно добра да позволи на Карерас да види, че няма в близост други кораби: и радарният екран, естествено, щеше да работи непрекъснато. Но явно видимостта не беше достатъчно добра за Карерас да види трите въжета, все още висящи от перилото на дясната страна. Аз ги виждах ясно от мястото, където лежах. За мен те бяха с размеря на кабелите, носещи Бруклинския мост. Бързо извърнах очи.