Първоначално успехът бе фантастичен. На борсов език емисията бе надхвърлена сто пъти. Това не задоволи лорд Декстер. Очевидно го привличаха твърде много не точно хората от най-висшата класа; неговите усилия бяха насочени към тези представители на по-низшестоящите класи по йерархичната стълба, които все още не бяха натрупали първите си няколко милиона и с които обаче най-висшите не искаха да имат нищо общо. Удвои цените. Нищо не се измени. Утрои ги и направи приятното откритие, че на света има много хора, които биха заплатили всякаква цена не само за да бъдат различни и изключителни, но и да бъдат известни като такива. Лорд Декстер задържа строежа на последния си кораб „Кампари“, проектира и изгради в него дузина от най-луксозните някога виждани каютни апартаменти и го изпрати в Ню Йорк, убеден, че той скоро ще възвърне разходите от четвърт милион фунта, вложени в построяването на тези каюти. Както обикновено, увереността му се потвърди.
Имаше и подражатели, разбира се, но със същия успех човек може да се опитва да имитира Бъкингамския дворец, Големия Каньон или диаманта Кулинан. Лорд Декстер ги остави всички зад себе си, на стартовата линия. Той беше намерил формулата на успеха и се придържаше непогрешимо към нея: комфорт, удобство, тишина, добра храна и добра компания. Що се отнася до комфорта, разкошът на каютите трябваше да бъде видян, за да му се повярва. Удобство за пасажерите бяха уникалната телеграфна зала на „Кампари“, борсовите телеграфни апарати и един от най-разкошно снабдените барове в света. Тишината се постигаше посредством високата степен на изолация между каютите и машинното отделение. Подобно на кралската яхта „Британия“ никакви заповеди не се подвикваха, екипажът и палубните стюарди носеха сандали с гумени подметки, бяха премахнати всякакви оркестри, приеми, игри и танци, които пасажерите на второстепенните рейсове смятаха за основни развлечения в живота на парахода. Прекрасната кухня бе осъществена, като бяха примамени за огромна сума готвачите на едно от най-големите посолства в Лондон и на един от най-добрите парижки хотели. Тези майстори на кулинарния свят се редуваха всеки ден и за прекрасния резултат от усилията им да се надминат един друг се мълвеше из целия Западен Атлантик.
Може би и други корабопритежатели бяха успели да постигнат някои от тези качества, макар и в по-малка степен. Ала лорд Декстер не беше обикновен корабопритежател. Както казах, той беше гений и доказваше това преди всичко с настойчивостта си да приема на борда само отбрани хора.
„Кампари“ не направи нито един рейс без видна, световноизвестна особа. За важните личности бе запазен специален апартамент. Изтъкнати политици, министри, прочути звезди на сцената и екрана, ексцентрични писатели и художници (ако бяха чистоплътни и се бръснеха) и по долните ешелони на английската аристокрация пътуваха в тези апартаменти със значително намаление. Кралски особи, бивши президенти и министър-председатели, херцози пътуваха безплатно. Говореше се, че ако всички английски благородници, чакащи реда си за „Кампари“, биха се събрали едновременно, Камарата на лордовете би прекратила работата си. Трябва да се подчертае, че в предложението на лорд Декстер за безплатно пътуване нямаше нищо филантропично: той просто покачваше цените на богатите обитатели на другите единадесет апартамента, които и без това биха платили всичко за привилегията да пътуват в тесен контакт с такава високопоставена личност.
След няколко години пътуване пасажерите ни си оставаха почти едни и същи. Мнозина идваха и по три пъти годишно — достатъчно указание за размера на банковите им сметки. Сега списъкът на пасажерите на „Кампари“ бе станал най-модният клуб на света. Без да набляга особено на това, лорд Декстер бе дестилирал съединителните елементи на обществения и финансовия снобизъм и в пречистената квинтесенция бе намерил неизчерпаем източник на злато.
Оправих си салфетката и огледах текущата златна мина. Петстотин милиона на живо — или на гълъбовосивото кадифе по фотьойлите в тази пищна трапезария с климатична уредба: може би по-точно хиляда милиона долара, от които поне една трета на стария Биърсфорд.
Джулиъс Биърсфорд, президент и главен акционер на Харт-Маккормик Майпинг федерейшън, седеше на обикновеното си място, където беше седял и през половин дузина от предишните си пътувания — отдясно начело на капитанската маса, до самия капитан Булен. Той седеше на най-почетното място д този кораб не само защото настояваше за него поради самата тежест на благосъстоянието си, а и защото лично капитан Булен държеше на него. Всяко правило си има своите изключения и Джулиъс Биърсфорд беше изключение от пра вилото на Булен да не понася нито един пасажер. Биърсфорд — висок, слаб, отпуснат мъж с пухести черни вежди и венец посивяла коса, обрамчила обгорялата му от слънцето плешива глава, с живи очи, трепкащи по набръчканата кафява кожа на лицето му — идваше само заради покоя, комфорта и храната. Компанията на величията не го интересуваше, факт, високо ценен от капитан Булен, споделящ напълно чувствата му. Седнал диагонално срещу моята маса, Биърсфорд улови погледа ми.
— Д’вечер, мистър Картър. — За разлика от дъщеря си, той не ме караше да чувствувам, че ми прави чест винаги, когато ме заговореше. — Чудесно е пак да сме по море, нали? А къде е нашият капитан тази вечер?
— Боя се, че работи, мистър Биърсфорд. Трябва да поднеса извиненията му на неговите сътрапезници. Не може да напусне мостика.
— На мостика? — Мисис Биърсфорд, седнала до съпруга си, изви поглед към мен. — Мислех, че обикновено вие сте на смяна по това време, мистър Картър?
— Така е. — Усмихнах и се.
Аз пазех за нея една специална усмивка, по същия начин както пазех специален поглед за младия Декстер.
Пълничка, отрупана с накити, доста натруфена, с боядисана руса коса, но все още красива на 50 години, мисис Биърсфорд бликаше от добро настроение, смях и любезност, и за да бъда по-точен, лесно е да изглеждаш така с триста милиона долара в банката. Аз мога само да отбележа това, че след няколкогодишно пътуване с милионерите мизерният коефициент на нашето собствено забогатяване изглежда нарастваше в правопропорционална зависимост към количеството златни кюлчета в банката. Това беше едва първото и пътуване, но мисис Биърсфорд вече бе станала мой любим пасажер. Продължих. — Но в района има толкова много островчета, плитчини и коралови рифове, че капитан Булен предпочита сам да бъде навигатор. — Не добавих, както бих могъл да сторя, че станеше ли среднощ и всички пасажери се окажеха в леглата си, капитан Булен също щеше да си бъде в своето, необезпокояван от никакви мисли относно способността на неговия старши офицер.