Такъв беше и този, въпреки че мис Биърсфорд ме потупа утешително по ръката и на прощаване ми прошепна няколко съчувствени думи, които не се връзваха особено с огънчетата, блещукащи в нейните очи. Забелязах капитан Булен на върха на стълбата, водеща към главната палуба. „Пламнал“ би бил най-подходящият термин, за да се опише изразът на лицето му. Когато слезе по стълбата и мина край мис Биърсфорд, направи героични усилия да изрази някакво подобие на усмивка, която успя да задържи цели две секунди, докато отмина. После руменината му пак се възвърна. Беше едър мъж, висок метър и осемдесет и пет и много набит, с жълтеникава коса и вежди, гладко червено лице, което никакво слънце не можеше да изпече, с бистри сини очи, които никакво количество уиски не можеше да замъгли.
За човек, който е облечен в ослепително бяло от глава до пети, да създаде впечатление за приближаващ се черен, буреносен облак не е малко постижение, но капитан Булен постигаше това без каквито и да било затруднения. Той погледна към нея, после към трюма и накрая към мен с едно и също безлично неодобрение.
— Е, мистър — каза той тежко, — как върви? Мис Биърсфорд ти потупва ръчичката, а? — Когато беше в лошо настроение, аз неизменно бях за него „мистър“; в неутрално настроение бях „Първи“, а когато беше добре разположен (какъвто, честно казано, бивайте най-често) аз бях винаги „Джони, момчето ми“. Днес обаче бях „мистър“. Явно, правеше ми намек, че си губя времето. Но аз пренебрегнах този укор. На другия ден щеше грубовато да се извинява. Както винаги.
— Не много зле, сър. — Кимнах към кея, където група мъже, някои брадати, всички обути в груби памучни панталони, облечени със свободни ризи тип хаки, се напъваха да закачат верижни клупове на сандък, който трябва да беше най-малко 5, 40 м дълъг и 1, 80 м широк. — Изглежда, че докерите на Карачио не са свикнали да се справят с такива тежки товари.
Той се загледа продължително.
— Не биха се оправили и с ръчна количка — отсече накрая.
— Никога не съм виждал по-голяма несръчност и неумение през целия си проклет живот. И то за първи път в този отвратителен пъкъл. — Карачио наистина беше едно от най-чистите, живописни, чудесни пристанища на Карибите. — И се надявам на небесата, че този е последният.
— Ще успееш ли до шест, мистър? — Към шест беше най-високата точка на прилива и дотогава ние трябваше да се изметем от пясъчния риф при входа на пристанището или да чакаме още десет часа.
— Надявам се, сър. — А после, за да разсея тревогите му, а и защото любопитствувах, го попитах; — Какво? има в тези сандъци? Леки коли?
— Леки коли ли? Ти да не си луд? — Студените му сини очи се плъзнаха по варосаната бъркотия на градчето и тъмната зеленина на стръмно извисяващите се залесени хълмове отзад. — Тази паплач не може да направи и заешки кафез за износ, камо ли леки коли. Машинарии. Тъй гласи товарителницата: динама, генератори, хладилници, климатични инсталации и пречиствателни машини. За Ню Йорк.
— Да не би да искате да ми кажете, сър — казах предпазливо аз, — че след като генералисимусът конфискува всички американски захарни рафинерии, сега ги демонтиран и продава машините обратно на Америка? Такава неприкрита кражба?
— Ако го върши отделна личност, това си е чист обир — каза мрачно капитан Булен. — Когато в кражбата на едро се ангажират правителства, това вече е икономика. О, всичко това ще стане напълно законосъобразно, аз не се и съмнявам, но въпреки това този факт не ме кара все още да имам по-добро отношение към контрабандистите. Но ако ние не свършим тази работа, някой друг ще я свърши. Пък и тарифната ставка за превоз на товара е двойна.
— Изглежда, че генералисимусът и правителството му са доста натясно за пари?
— А ти какво си мислиш? — изръмжа Булен. — Никой не знае колцина са избити в столицата и в други градове по време на гладните вълнения във вторник. Властите в Ямайка смятат, че жертвите са стотици. Откакто разгониха повечето чужденци и закриха или конфискуваха всички чужди предприятия, не са спечелили нито пени в чужбина. Революционната хазна е празна като тъпан. Хората са без пукната пара.