— Като е така, изтичай и съобщи за пристигането ми. Не мога да се движа по-бързо, дори от това да зависи спасението на душата ми. Не и с тази броня на гърба си, която тежи колкото цял кон.
— Моля ви, господарке… Ако не дойдете с мен, този звяр ще ми извие гръкляна, преди да кажа и гък. Нека идем заедно при него.
Тя въздъхна примирително, но, изпълнена с презрение, не пропусна да забележи, че двамата й „закрилници“ отляво и отдясно поизостанаха на крачка зад нея. Положително щеше да се почувства в по-голяма безопасност, ако я придружаваха нейните госпожици, макар повечето от тях да бяха все още деца.
Смазана от изтощение и с ужасно главоболие, Рейна пристъпи към своя „освободител“. Тъкмо се канеше да направи реверанс — макар и да не й бе съвсем ясно как ще се изправи след него — когато почувства, че неведома сила я издига във въздуха.
— Писна ми вече от всичките тези извъртания, извинения, бавения и оглушки. Не ми ли кажеш тук и сега къде се намира господарката на този замък, ще те пречукам като едното нищо.
Рейна понечи да каже нещо, но от гърлото й не се изтръгна и звук. Рицарят я държеше във въздуха, а юмрукът му бе сграбчил ризницата точно на равнището на гърдите. Този единствен юмрук я повдигна заедно с проклетите й рицарски доспехи на половин метър от пода и тя се взря право в лицето на мъжа. Погледна бързо надолу и установи, че той не бе стъпил на нищо. Обер го бе нарекъл чудовище. Боже мили, та този тип бе истински великан, колкото висок, толкова и широк; е, не съвсем, но раменете и гърдите му наистина бяха с невъобразими размери. Положението, в което се озова, й предостави отлична възможност да се увери в този факт отблизо. В случая не ставаше дума за човек-тръстика, а за истинска мечка, която освен всичко останало и ръмжеше като звяр.
Рейна не бе единственият човек, временно парализиран от ужас. Теодрик и Обер буквално онемяха от възмущение, виждайки как този изверг се отнася с господарката им. Но де да беше само това! Той дори се осмели да я разтърси във въздуха, когато тя не успя да отговори достатъчно бързо на въпроса му!
Обер възвърна първи разума си, но го изгуби веднага при мисълта, че е единственият, който може да стори нещо в тази ситуация. Вместо да разсее заблудата на гиганта по словесен път, глупчото реши тъкмо в този момент да докаже, че е смелчага. Той скочи върху гърба на великана, но последният го отърси от себе си като някаква досадна катерица. Единственият резултат от този инцидент бе, че гостът залюля Рейна още по-сърдито.
В този миг до слуха й достигна един разумен глас.
— Може би все пак трябва да пуснеш момъка, Ранулф. Убеден съм, че по този начин ще успее да възвърне своя дар слово.
Но човекът, който пръв успя да проговори, бе Теодрик.
— Това е лейди Рейна, господарю. За малко да я удушите.
По дяволите това момче. Не можеше ли да се изрази малко по-деликатно! Великанът бе толкова стъписан от чутото, че просто я изпусна на пода и тя се строполи с трясък в краката му.
Тримата рицари стояха вцепенени около нея като три безсловесни стълба от сол и я зяпаха глупаво. Ако не изпитваше толкова силни болки, щеше сигурно да се разсмее на глас, защото тази ситуация наистина представляваше венецът на един ден, изпълнен с нещастия; а и тя все още не се чувстваше унизена. В момента унижението си оставаше за сметка на пришълците.
— Е, поне ще проверя дали някоя от плочите не е за смяна.
При думите й великанът се смути и лицето му почервеня. Рейна се почувства по-добре, но само до мига, в който опита да стане. Успя единствено да се опре на ръце и колене. Боже милостиви, трябваше да се измъкне от бронята, и то веднага! В тези доспехи изглеждаше неописуемо тромава и недодялана! Веднъж само да се измъкне от тях и незабавно ще ги хвърли в огъня.
В този миг две ръце я подхванаха под мишница и я вдигнаха на крака. Очите й се впериха в огромния гръден кош пред нея. Тя отстъпи няколко крачки назад и едва тогава погледна нагоре, тъй като не желаеше да си изкриви врата. Видяното я изненада.
По-рано тя възприе този мъж като през мъгла, в този миг обаче успя да запечати в съзнанието си всяка черта на лицето му. Златисти вежди, прави и гъсти, малко по-тъмни от светлорусата коса, разпиляна по могъщите му рамене; красиво оформен нос между широките, опалени от слънцето скули; плътни устни над четвъртита брадичка, по която бе набола брада с бронзов цвят. Лицето на този мъж изглеждаше непреклонно, много мъжествено и необичайно хубаво. В този миг забеляза и очите — виолетови очи, които се присвиха и направо я пронизваха. Нима наистина бе възможно мъж да притежава очи с цвета на теменужка?