Чувайки тази вест, Ричард пребледня като смъртник. Рейна погледна бързо към Ранулф и установи, че той не е изненадан от вестта. Следователно Хю го бе осведомил. Освен това този факт не го вълнуваше толкова, колкото Ричард, тъй като ставаше въпрос за Лайънсфорд. Имоти с подобни размери винаги предизвикваха тежки проблеми и стълкновения между наследниците.
Но Хю все още не бе приключил.
— При твоето раждане, Ричард, насила ми бяха продиктувани нелепи, неразумни условия, които никога не съм възнамерявал да спазя докрай. Жена ми дълго време не можеше да има дете и ти сигурно си решил, че ще получиш по-голямо наследство. Само че няма да стане. Дадох ти Уорхърст и трябва да се задоволиш с него.
— Как така? Защото е повече, отколкото може изобщо да очаква едно копеле, така ли? Забравяш кой е дядо ми?
— Не, не забравям — отвърна Хю студено и най-сетне недоволството му от този син се изля с пълна сила. — Баща ми бе човекът, който изобщо не се интересуваше от извънбрачните си внуци. При мен обаче нещата не стояха точно така.
Ричард все още не можеше да се опомни от удара. Съществуването на сестра му се струваше нещо недействително — едно бебе, а бебетата умират. Ранулф обаче беше тук и бе свидетел как го унижаваха, него, Ричард.
— А какво ще дадеш на него, татко? — процеди Ричард през зъби и изгледа Ранулф, извън себе си от гняв.
В мига обаче, в който Ранулф се надигна от мястото си, за да поеме хвърленото предизвикателство, той пребледня отново. Рейна също стана и успя да се изпречи между двамата. Нямаше да допусне да се стигне до двубой в нейната зала. Но все пак Хю бе този, комуто се удаде да снеме напрежението.
— Това не те засяга, Ричард, но преди доста време, по-точно когато навърши десет години, Ранулф получи нещо от мен. Следователно този имот вече не е част от Лайънсфорд. Кралят потвърди законността на прехвърлянето и Ранулф ще влезе в законно владение на имуществото с настъпването на своята двадесет и пет годишнина. Не става въпрос за град като Уорхърст, а за малък имот. Убеден съм обаче, че Ранулф ще остане извънредно доволен.
— Ще остане? — Ричард се изсмя подигравателно. — Значи все още не си му казал нищо, така ли?
На Рейна й идеше да срита младия лорд. Боже мили, това ли бе човекът, за когото за малко да се омъжи? Това алчно, злопаметно човече? Все повече осъзнаваше, че разбойникът е имал право.
— Той сигурно ви е разказал за Елизабет, а може би и за този свой наследник, нали? — обърна се тя към Ранулф. Той обаче не отговори, а я обърна към себе си и я принуди да го погледне право в очите. — Добре, значи не е — изсъска Рейна.
Отново я обзе гняв към бащата на Ранулф. Ричард още на осемнадесетгодишна възраст бе получил Уорхърст като подарък и можеше да прави там, каквото си поиска. А Ранулф бе получил много по-малко и дори не знаеше за наследството. Освен това той можеше да влезе във владение едва когато навършеше двадесет и пет години. Не, че се нуждаеше непременно от имота, но все пак що за начин на мислене бе този, който го принуждаваше да изчаква ненужно? Можеше например да се възползва по-рано от наследството и да се установи, да създаде семейство… да, но в такъв случай, тя, Рейна, нямаше да го срещне. Боже, как може изобщо да се ядосва? Каквито и да бяха основанията на Хю, от тях тя само печелеше, макар иначе да бяха в ущърб на мъжа й.
Ранулф не биваше да изживява нови разочарования, вече не! Беше се разсеяла и за известно време изгуби нишката на разговора. Хю забеляза недоволството, появило се на лицето на Ранулф и се приближи, приближи се толкова плътно, че Рейна буквално бе затисната между двамата мъже.
— Сърдиш ли ми се? — попита Хю предпазливо Ранулф. — Предупредиха ме още тогава, че това може да се случи, но аз имах своите причини. Не желаех да се задоволяваш само с онова, което притежаваш, а да се стремиш към повече. Ти толкова приличаше на мен, Ранулф. Исках първо да видя как ще се справиш сам. — При тези думи той засия и Ранулф прочете в лицето му онази бащинска гордост, която Рейна бе забелязала още по-рано. — Трябва да кажа, че ти сам определи пътя, по който ще вървиш в този живот. И то по един великолепен начин. Така Фаринг Крос всъщност стана излишен.
— Фаринг Крос ли! — Първоначално Ранулф задиша тежко, но веднага след това се разсмя с пълен глас.
Хю също се разсмя.
— На Дьо Милер не му бе никак леко да удържи в тайна от теб — факта, че е само управител. Също така не му бе и приятно, че настояваш да купиш собствения си имот. Мислел си е дори, че ще посегнеш на живота му, когато се е принудил отново да вдига цената, за да не допусне ти да купиш имението. Но аз все пак не му разреших да ти каже истината.