Ранулф почувства, че гневът отново взема власт над него и този гняв се съсредоточи върху благородната дама, ако тя наистина бе такава, разбира се. Бе я сметнал за мъж, макар и доста нисък. Всъщност нямаше нищо за чудене — безформената ризница стигаше до коленете й, краката й също бяха бронирани, а под металната качулка на ризницата се подаваше само тясна овална част от лицето. Дори веждите и брадичката бяха скрити под шлема, а по ръкавите и ръцете й лепнеше съсирена кръв.
Вярно, че не носеше меч или някакво друго оръжие, но все пак не приличаше никак на жена; единствено гласът й бе нежен и мелодичен. За съжаление дочу този глас твърде късно и не успя да поправи своевременно грешката си. Нещо повече — в нея не се прояви и онази реакция, която предизвикваше винаги при запознанството си с някоя жена. Единственото, което забеляза, бе проблесналото в очите й учудване, но то трая не повече от секунда. Големите й сини очи, бледи като утринно небе, се взираха в него и не издаваха никакво възхищение; просто го гледаха открито, безстрашно и сякаш с известна доза любопитство.
— Благодаря — рече Рейна, когато застана твърдо на краката си.
— Няма нужда да ми благодарите — възрази той пряко волята си. — Аз трябва да ви помоля за извинение. — Прииска му се да дръпне качулката от главата й, за да разбере с кого си има работа — с момиченце или с истинска жена. Не понасяше неясните неща.
В този миг обаче Рейна го изненада, поемайки вината за недоразумението, макар че с основание можеше и да го упрекне.
— Не, милорд, аз съм тази, която трябва да се извини — оказах ви недостоен прием и създадох пълна бъркотия. Всъщност исках само да се преоблека, но после Обер ми съобщи, че, загрижен за моята безопасност, проявявате известно… нетърпение.
Внезапно тъмнокосият мъж, застанал до великана със златистата коса, се разсмя с пълен глас.
— Следователно вие сте били в безопасност и преди да се появите пред погледа на приятеля ми? А сега позволете да ви представя угрижения момък, който в момента безспорно се ругае наум: Ранулф Фиц Хю, както и нашия млад приятел Сърл от Тотнес.
— А вашето име?
— Уолтър дьо Брьот, на вашите услуги.
Тя кимна на всекиго поотделно и изчака великанът да продължи. Той обаче мълчеше, впил мрачен поглед в Уолтър, защото последният бе разкрил смущението му пред непознатата дама.
Вярно, че гостите казаха имената си, но така и не се разбра кои са всъщност. Учтивостта обаче налагаше тя да наруши мълчанието.
— Аз съм Рейна дьо Шампани и ви приветствам с добре дошли в Клайдън. Не може да не сте забелязали, че се появихте точно, когато бе необходимо.
Уолтър реши да пресече последващите благодарствени слова.
— Колко време продължи обсадата?
— Обсада нямаше. Нападнаха ни на зазоряване. Техен съгледвач, който прекара нощта при нас, им е отворил външната порта.
— И вие сте излезли, за да се биете лично, така ли? — Във въпроса на великана се долавяше недвусмислено презрение; Рейна си каза, че е по-добре този мъж да си държи устата затворена.
— Да се бия ли? О, не. Закрилникът ми, сър Уилям, е прикован към леглото и нямаше кой друг да поеме отбраната.
— А вие изпратихте ли някого да доведе помощ?
— Нямахме време — отвърна Рейна необмислено, но — в същия миг пребледня при мисълта, че е постъпила глупаво. Не биваше да издава нищо, преди да узнае какви са намеренията им. Защото не бе изключено от нечестивците да ги е спасил друг нечестивец. Можеше да се закълне, че отговорът й го успокои и той се отпусна.
— А защо не…
Тя го прекъсна.
— Все още не знам какво ви води в Клайдън.
— Идваме от вашия повелител.
Рейна се успокои веднага. Вярно, стори й се малко странно, че великанът нарича Ги от Шефърд неин „повелител“, но нима самият той не бе малко странен. Сигурно й носеше второ писмо от кастелана на графа, тъй като още не бе отговорила на предното, засягащо датата на нейната сватба. Всъщност не можеше да отговори и на това писмо, не и преди следващата седмица, когато щеше да пристигне Джон дьо Ласел. Защото все още не знаеше дали Джон иска да се ожени за нея. От друга стана пък лорд Ричард, човекът, за когото тя искаше да се омъжи, по думите на неговия кастелан се намираше все още в Ирландия, където наглеждаше имотите на баща си. Никой не знаеше кога ще се върне. Но все пак всичко това бяха нейни лични проблеми, чието решаване трябваше да почака.
Тези мъже бяха васали на Шефърд и бяха задължени да помогнат на Рейна; следователно можеше и да ограничи благодарността си към тях. Въпреки че бяха само хора от свитата на Шефърд, те все пак бяха добре дошли в замъка й.