Рейна поизбута двамата мъже и си проправи път, поклащайки глава — каква ирония на съдбата, помисли си тя. Ричард обаче така и не успя да разбере какво толкова смешно се е случило.
— Опитвал си се да купиш този Фаринг Крос, така ли? — попита той брат си.
— Да.
— В такъв случай сигурно е значително по-доходоносен, отколкото си мисли баща ни.
— Не, не е някакво богато имение, просто е в добро състояние и отговаряше на тогавашните ми представи — каза Ранулф спокойно. Внезапно обаче държането му се промени и в гласа му прозвуча саркастична нотка. — За разлика от теб аз не съм се лакомил за имоти и власт, като да кажем онази, които олицетворява Клайдън.
Рейна забеляза очевидната неувереност, появила се в държането на Ричард, когато чу намека. Прииска й се да поздрави съпруга си за удачния ход, но в момента повече я интересуваха реакциите, които самата тя можеше да предизвика в поведението на Ричард.
— О, вие бедни човече — обърна се тя към Ранулф. — Какво нещастие за вас — да се натоварите с такова огромно имение!
— Кое имение? — попита припряно Ричард.
— Виждате ли, лорд Хю — упрекна го благо Рейна, — трябваше да представите двамата един на друг, както ви препоръчах. Защото в такъв случай Ричард щеше вече да знае, че брат му е новият господар на Клайдън. — После тя се обърна към Ричард, чието лице се бе наляло с кръв. — Оженихме се преди по-малко от две седмици.
— Но нали той е копеле! — изрева Ричард. — Как сте могли да встъпите в брак с незаконороден?
Значи това било! По-ясно не би и могъл да опише мотивите си — дори и да кажеше направо цялата истина. Той значи е смятал, че Рейна не би се омъжила за него, тъй като е извънбрачен и поради тази причина се бе опитал да я вземе насила. Но пристигането на Ранулф е пресякло плановете му. Рейна се запита дали Ричард не я посети и този ден, за да се опита да я отвлече. Достатъчно бе да я примами някъде извън Клайдън и тя щеше да се озове в примката. Нямаше късмет това момче, трябваше да се сети по-рано. Тя обаче наистина извади късмет!
— Не разбирам какво общо имат обстоятелствата около рождението на Ранулф с моята сватба — изрече тя със спокоен тон, но очите й засвяткаха с леден блясък. — Ако фактът, че някой е незаконороден имаше толкова голямо значение, щях ли изобщо още в самото начало да ви предвидя за свой съпруг?
— Какво? — буквално изграка той.
— Така е, Ричард. Писах ви толкова пъти и в Уорхърст, и в Лайънсфорд. Ако бяхте дошли в Клайдън, сигурно щяхте да приемете предложението ми за женитба и сега вместо за брат ви, щях да бъда омъжена за вас. Но времето ме притискаше, разбирате ли, и се нуждаех спешно от съпруг. Не знаех къде сте и не можех да чакам вечно да чуя вест от вас. А после срещнах Ранулф, той ми се стори не по-малко подходящ от вас и му направих предложение.
За момент Ричард загуби дар слово, което обаче не се отнасяше до Хю.
— Вие наистина ли сте искали да се омъжите за Ричард?
— Защо се изненадвате, милорд. Той бе наш добър съсед, баща ми го ценеше високо и аз си мислех, че ще се понасяме някак.
— Защо не изчакахте още малко? — изтръгна се вопъл от устата на Ричард. — Поне да бяхте загатнали за какво става дума.
Черните вежди на Рейна се извиха недоумяващо.
— Сметнах, че писмата ми не са достигнали до вас, Ричард. Да не би все пак да сте ги получили, но да не сте им обърнали подобаващото внимание?
— Не, не исках да кажа това. Аз… пътувах много…
— Добре де, всъщност вече няма никакво значение, нали? — прекъсна го тя с гласец, мек като коприна. — Много съм доволна от мъжа си. А и той доказа своите способности, когато се наложи да отбранява Клайдън. Знаете ли, пристигна точно в момента, когато някаква орда негодяи ни нападна и ги разпръсна като пилци. Знаете ли, тогава се и запознах с него. Той се закле, че ще потърси сметка от тези мръсници — за назидание и като предупреждение за всички, които може би се канят отново да нападнат Клайдън, мислейки си, че имението все още си няма господар. Той е бил дълги години наемник и сигурно сте чували, че тези хора най-обичат да воюват и изобщо душа дават да убият някого в битка.
— Е, не съм чак толкова кръвожаден, госпожо — изръмжа Ранулф с недоволен тон, но очите му се смееха.
— Ама, разбира се, че не — потвърди и Рейна. Погледът й се спря на косматото кълбенце, което се въргаляше в краката й — самата съдба й пъхаше в ръцете възможността да увенчае разговора с лаврови венци. — Я погледнете тук! Възможно ли е, кажете ми, кръвожаден човек да обикне едно такова грозно, шугаво, краставо, гадно и гнусно същество и отгоре на всичко да го удостои с прекрасното, ценено от всички нас име…