— Рейна!
Предупреждението му обаче закъсня; но дори и да не беше така, Рейна пак щеше да го пренебрегне.
— … от всички нас име лейди Ела — довърши тя за почнатото изречение с благо, невинно изражение на лицето. Съпругът й я изгледа вбесен.
Хю едва успя да сподави смеха си, но бузите на Ричард отново се зачервиха.
— Лейди Ела ли? Кръстил си тази котка на майка ми? — попита той, невярващ на ушите си и внезапно изрева: — Значи, ти си кръстил котката си на името на майка ми…
— Защо крещите, Ричард? — прекъсна го Рейна строго. — Как може изобщо да си помислите, че брат ви е толкова злобен?
Той не й отговори и насочи гнева си към Хю.
— Нима му разрешаваш да я обижда по този начин? Та тя бе твоя…
— Да, моя какво? — прекъсна го бързо Хю, след което поклати глава с изражение на погнуса. — О, не, Ричард, двамата с теб знаем отлично каква е била и не бих казал, че за толкова години тя е успяла да спечели благоразположението ми. Случайно и на мен ми хрумна да кръстя няколко от кучките в кучкарника си със същото име, така че не очаквай от мен да упрекна човека, който е проявил чувство за хумор, толкова подобно на моето.
— Ще кажа на чичо! — бе всичко, което успя да отвърне Ричард.
— О, за Бога, Ричард… — започна Хю сърдито, но Ричард се оттегли с маршова стъпка и той успя само да въздъхне. — Ще ида да го настигна, за да го успокоя. Винаги си е бил сприхав — то и не може да се очаква нещо друго, след като знам в каква роднинска среда е бил възпитаван.
— Нещо повече — започна Рейна, но затаи дъх в мига, в който някой я ощипа здраво отзад.
— Върви, татко — насърчи го Ранулф, макар че Рейна го изгледа сърдито. Този момент не убягна от вниманието на Хю и затова Ранулф намери за необходимо да добави: — Когато се увлече, съпругата ми не знае точно кога да спре.
Хю кимна усмихнат. Рейна едва успя да изчака, докато се отдалечи на достатъчно разстояние и изсъска:
— Защо ме спряхте, Ранулф?
— Това, което искахте да кажете, не може да се докаже.
— Значи все още не сте изпратили човек в Уорхърст, така ли?
— Не, и не възнамерявам да пращам.
— И защо не? — извика тя. — Нима не видяхте изражението на Ричард, когато споменах, че ще подгоните мръсниците, които са се осмелили да нападнат Клайдън? Той е виновен! Сигурна съм!
— Да, виновен е.
— И баща ви трябва да го узнае.
— Но не от мен, госпожо.
Тя го изгледа недоверчиво.
— Защо? Защото е ваш брат ли?
— Точно така. Брат, когото не съм обичал никога и когото презирам и до ден днешен. Но не аз съм човекът, който ще отвори очите на баща си за по-малкия му син.
— Триста дяволи… добре де, аз ще изпратя човек в Уорхърст. Мен никой не ще обвини в омраза към брат ви. Трябва да ви кажа обаче, че извършвате несправедливост спрямо баща си, ако смятате, че той ще си помисли нещо лошо за вас.
— Настоявам да стоите по-далеч от тези неща, Рейна — оповести той с хладен глас. — Когато баща ми си тръгне, ще уредя въпроса, както аз си знам.
— Баща ви трябва да узнае истината!
— Да, но не и от нашите уста!
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Рейна се замисли по въпроса, и то съвсем сериозно. Най-накрая стигна до извода да се опълчи срещу Ранулф и да стори каквото сметне за най-добро. В този момент обаче тя си припомни доста ясно колко сериозна бе заповедта му да не се намесва и реши все пак, че е нейно задължение този път да се вслуша в думите на мъжа си. Трябваше да се доверява повече на неговата преценка и й се стори, че моментът е особено подходящ. В крайна сметка тя се поздрави за правилно взетото решение, тъй като нещата се уредиха от само себе си, и то доста бързо.
Хю не успял да настигне Ричард и решил да го последва в Уорхърст, откъдето щял да изпрати съобщение, че ще се завърне по-сетне. Наистина бе станало твърде късно, в залата бе съвсем тихо и Хю се отправи в стаята, специално приготвена за него. Рейна бе наредила да го чакат с топла храна и да накладат огън, за да стоплят вода за къпане. Хю изглеждаше изтощен, но не само от умората на пътя. На Рейна й бе достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че Хю е научил истината за Ричард. Едва-що преминал през градските порти, и веднага го наобиколили хора, които буквално го залели с оплаквания, жалби и доказателства за тираничното управление на сина му.
— Това е дело на Ела — заключи Хю, след като повтори някои от най-драстичните случаи, които бе научил. — Тя, кълна се пред Бога, не желаеше да се омъжи за мен, но и момчето не искаше да ми остави. Настояваше то да се възпитава в кралския двор.