— Господарке, защо направихте това?
— Как защо? — Тя буквално изквича въпроса си. — Теб тук те убиват и ме питаш отгоре на всичко защо се намесвам?
Рицарите, които се канеха да се приближат, чуха възмутения й глас и бързо-бързо се захванаха пак със своите упражнения. Ерик се бе опитал да задържи младата жена, забелязвайки надвисналата над нея опасност, но по време на нейния изблик се извърна, за да не привлича вниманието й върху си. Всъщност никой от мъжете в двора не знаеше точно какво толкова лошо се е случило.
Ейлмър бе единственият, който осъзна, че Рейна е изпитала страх заради него. Вярно, че в този случай му стана неприятно, но от друга страна го изпълни силно и топло чувство, защото господарката си тревожеше искрено за неговото здраве.
Съвсем спокойно, убеден, че и тя ще се зарадва заедно с него, той се обърна към нея:
— Аз трябва да стана оръженосец, господарке.
На Рейна буквално й се обърна сърцето, долавяйки гордостта, стаена в думите му. Боже мили, тази шега бе още по-жестока, отколкото си представяше.
— Кой ти каза това? Лензо ли?
— Не, той ме обучава по заповед на господаря. Но Лензо се отнасяше доста меко с мен и му казах, че така няма да науча нищо.
— Затова ли те заблъска, докато ти лежеше на земята? — попита тя, но изговори тази фраза почти автоматично. В главата й се объркаха най-различни мисли.
Ейлмър дори се усмихна самоуверено. Той изобщо не забеляза, че Рейна пребледня.
— След един месец ще съм много по-добър.
— Нима ти желаеш да се биеш? — Що за глупав въпрос! Та той бе момче, лишено от надеждата да постигне нещо сериозно в живота. И изведнъж му предлагаха възможността един ден да стане рицар! Разбира се, че ще желае! — Добре, добре. Виждам, че искаш. А на кого му хрумна тази идея?
— Мислех, че знаете, господарке? Лорд Ранулф ме попита веднъж. Той каза, че някои рицари са били ранявани на много места и са осакатявали. Въпреки всичко обаче те въртели мечи се биели смело. Каза още, че ще заръча да ми направят в Лондон специален ботуш за крака. За да не ми пречи, когато се упражнявам и да пазя по-добре равновесие. — После Ейлмър добави с неописуема гордост: — Обеща също, ако проявя усърдие, да ме упражнява лично той.
Сълзи набъбнаха в очите на Рейна. Съществуваше ли изобщо рицар, който да се заеме с подобна задача? Тя знаеше, разбира се, че Ранулф съвсем не е безчувствен, както го упрекваше, но това…? Нима помагаше на момчето заради нея? Не, не й се вярваше. Просто си беше такъв. Какво чудно тогава, че го обича толкова…
Да, това бе истината и Рейна се изплаши от неочакваното прозрение. Но как се случи така, че…? Когато откри чувството му за хумор ли? Или когато осъзна, че рязкото му държане е само маска? Или може би когато отиде при проститутката, за да се научи как да й доставя наслада — на нея, на Рейна! Нима още оттогава? А може би когато я наказа, за да я обезщети веднага след това с възможно най-невероятното, незабравимо любовно изживяване? Колко е била глупава, когато си е въобразявала, че чувствата й изразяват единствено плътско желание?
— Госпожо?
Тя се обърна и видя, че Лензо все още лежи на земята. Младежът я наблюдаваше предпазливо и в този миг тя осъзна, че е извършила нещо ужасно. Бе се намесила в рицарските двубои, бе нападнала един оръженосец, оръженосеца на Ранулф. Той не бе ранен, но се опасяваше, че щом се изправи, Рейна ще го атакува отново. Страх го обзе обаче, едва когато тя приклекна до него.
— Лензо, искрено съжалявам.
В очите му трепна ужас, загдето тя се принизява до него и му се извинява.
— Госпожо, моля ви, станете.
— Не, трябва да ми кажете, че ми прощавате.
— Госпожо, изправете се — рече той с умолителен тон. — Ако Ранулф разбере, ще ме убие на място.
Тя изкриви лице в гримаса.
— Аз бях тази, която постъпи несправедливо и следователно ако убие някого, това ще бъда аз. А сега ми кажете, наред ли е всичко?
— Естествено — изпръхтя той с негодувание в гласа.
Тя се усмихна облекчено и му предложи ръка, така че да се изправят и двамата.
— Значи ми прощавате, нали?