— Простете, че бях тъй рязка към вас, сър Ранулф. Трябва да призная, че все още не съм на себе си в резултат на събитията от тази сутрин. Ще отговоря на всичките ви въпроси, но все пак нека първо се погрижа за вашето удобство. — Той кимна с нежелание и тя въздъхна с облекчение, след което се обърна към Обер:
— Прислугата да сложи покривките на масите, а трапезникът да дойде веднага при мен. Кажи на лейди Маргарет, че той трябва да приготви всичко необходимо за хората на сър Ранулф. Искам също да знам как се чувства сър Уилям. Тео, намери госпожа Хилари и й поръчай да подготви повечко стаи — с баня и вино. Лейди Илейн да иде при ранените. Вече се погрижих за най-тежките случаи, но има още рани за шиене. Време е лейди Илейн да изпробва иглата си и в човешка плът. После вече можеш да помислиш и за мен самата.
Уолтър я проследи с поглед и поклати глава.
— Тя буквално не може да се държи на краката си, да не говорим пък, че не е в състояние да стигне и до стаята си. Въпреки всичко обаче това мъниче раздава заповеди наляво и надясно. Може би трябва да й помогна… — Не довърши думите си, тъй като за негово огромно учудване Ранулф се надигна от мястото си и последва младата лейди.
Настигна я с три крачки и я вдигна на ръце. Чу как тя пое въздух, но без да й обръща внимание, я понесе към стълбището.
— Не бива да се товарите с доспехи, след като не можете да издържите на тежестта им — бяха единствените му думи.
Този факт бе известен и на Рейна, но тя си замълча — не знаеше какво е намислил да прави с нея. След няколко секунди обаче страхът й отшумя. Ранулф просто се завтече нагоре по стъпалата, които завиваха и над тавана на голямата зала и водеха към третия етаж в източната кула. Когато стигнаха горе, Ранулф постави младата жена на пода, кимна бързо и незабавно се оттегли.
Колко галантно, мина й през ума, но още в следващия миг забрави за великана. Застана пред вратата към покоите на лорда, откъдето започваха и стъпалата, водещи нагоре към зъберите на крепостта. Рейна продължи бавно по тесния коридор, вдълбан в дебелия външен зид и осветяван от множеството бойници. Премина покрай женското отделение, в което живееха повечето от дамите. Пред нея бяха разположени стаята за шев и тъкане, както и спалнята на камериерките. Най-накрая стигна и до своето малко убежище в северната кула. Можеше отдавна да заживее в просторните помещения на лорда, но скръбта не й позволяваше да направи тази стъпка. Щеше да се нанесе там едва когато се омъжеше.
Облегна се на вратата и въздъхна дълбоко — от умора не бе в състояние да направи дори и няколкото крачки, които я деляха от леглото. Изпита ужас от мисълта, че в оставащата част от деня ще трябва да изпълнява домакинските си задължения — да забавлява гостите и да отговаря на въпросите им. Не й бе лесно да разговаря с посетителите за положението, в което се намира; просто не знаеше каква част от истината да им каже и доколко да излъже. Най-трудно бе с лъжата — баща й я бе възпитал да говори само истината, смятайки, че това е най-доброто за нея.
Ако лорд Реймънд не бе починал, тя щеше да се омъжи още преди баща й да последва крал Ричард в неговия кръстоносен поход — цели две години бяха изминали оттогава. Бяха я сгодили за Реймънд още на тригодишна възраст. Никога не се възпротиви на тази връзка, макар че се бе срещала с него не повече от пет-шест пъти и почти не го познаваше. Когато обаче наближи времето за сватбата им, се оказа, че е станал всеобщ любимец в двора на Хенри и почти не се свърташе на едно място, изпълнявайки най-различни поръчения на стария крал. По тази причина никога нему оставаше време да се позанимае с годеницата си. А после дойде вестта за кончината му, настъпила при пресичането на Ламанша. Опитал се да спаси едно дете, паднало зад борда, и се удавил.
Новината я опечали, но все пак този мъж не й бе истински близък и не почувства дълбока скръб. От друга страна обаче в резултат на смъртта му тя изпадна в крайно деликатно положение, тъй като баща й бе положил вече клетва да участва в кръстоносния поход със сюзерена си, лорд Ги, и с новия крал Ричард Лъвското сърце. И така, бе петнадесетгодишна, неомъжена, а в същото време Роже до Шампани се канеше да потегли за Божи гроб. Просто нямаше кога да й търсят нов съпруг. По тази причина баща й предложи да направи сама своя избор и след това да поиска писмено съгласието му. Което тя и стори. Само че първото й писмо не стигна до него. Първо тя получи вест от него — за завладяването на Кипър и венчавката на краля с Беренгария Наварска. Владетелят взел със себе си на острова четирима от своите васали, но там единият от тях бил покосен от треска.