Реши да му го върне тъпкано.
— Всъщност се казвам Рейна, лорд Ралстоун. Рейна Фиц Хю. Ако случайно го забравите отново, можете да се обръщате към мен с лейди, което ми се и полага по право. И се радвайте, че не съм вещица, защото в противен случай, докато спите под покрива ми, може да ви сполети какво ли не.
Тя не бе като майка си, която търпеше най-различни ехидни подмятания и прикрити обиди само и само мир да цари сред стените на замъка. Ако Рафтън си въобразяваше, че глупостите ще му се разминат безнаказано, то много се заблуждаваше.
Той бе извънредно изненадан. Не бе очаквал ответен удар, а още по-малко пък от жена. В своето объркване лордът дори започна да се държи прилично.
— Чух, че сте младоженка, лейди Рейна.
— Да, ако смятате, че жена, омъжена от четири месеца, е все още младоженка. Но съпругът ми в момента се намира в Лондон с баща си, Хю дьо Аркур.
— Лайънсфорд?
— Точно така.
Други обидни слова от негова страна не последваха, което й се стори доста забавно, тъй като Клайдън притежаваше повече власт от Лайънсфорд. Реакцията на лорда доказваше обаче за сетен път, че дори и да е собственик на малко кралство, една дама не прави толкова силно впечатление, колкото някой пълководец, па бил той и не тъй заможен. Освен, разбира се, ако дамата не споменеше уж случайно, че славният пълководец й е близък.
В този момент в залата пристъпи жената на лорда и Рейна щеше за малко да припадне от изненада — както впрочем и всички присъстващи, които до този момент не бяха виждали лейди Рафтън. Контрастът между нея и мъжа й бе огромен. Тя бе поразително красива жена — руса, светлокожа, с лице на ангел. Дори и Едуина имаше основание да скърца със зъби от завист.
Просто не бе за вярване, че това ефирно видение може да е съпруга на мъж като Рафтън. Възможно ли бе изобщо да съществува на този свят човек, който да подготви и осъществи брак между такива огромни противоположности?
Двамата, Сърл и Ерик, бяха обзети от страхопочитание. Стъписани, всички присъстващи мъже замлъкнаха като по даден знак. Рейна бе може би единствената, която забеляза задоволството, изписано по лицето на съпруга й. Той явно се наслаждаваше както на впечатлението което тя предизвика, така и на смайването у околните, че това вълшебно създание може изобщо да му принадлежи. И въпреки всичко той я скастри пред очите на всички заради закъснението й. Преднамерено подбраните ругатни, с които се нахвърли срещу й, хвърлиха в смут както нея, така и останалите около трапезата. Всичко бе от ясно по-ясно — ставаше въпрос за демонстрация на сила, която да разпръсне всякакви съмнения дали тази въплътена мечта му принадлежи или не.
Почти до края на вечерята Рейна нямаше възможност да поговори с лейди Рафтън. Гостът буквално заграби разговора на трапезата, а през това време съпругата му седеше мълчаливо до него, кротка като агънце и със страдалческо изражение на лицето. Рейна се опита да се постави на нейно място. Ако баща й не я обичаше истински, и на нея щеше да се случи същото. Само мисълта за такава възможност накара стомаха й да се разбунтува.
Рафтън, който натъпка търбуха си с всичко, поднесено на масата, най-сетне се засити и предпочете да се премести на другите маси, където мъжете разговаряха без всякакви задръжки. В мига обаче, в който съпругът й се отдалечи, русокосата красавица се премести при стопанката на замъка. Рейна не знаеше как да започне, така че в думите й да не прозвучи състрадание. Оказа се, че не е било необходимо да се тревожи. Гостенката, освободена от потискащото присъствие на лорда, забрави на часа боязливостта си.
— Чух, че сте се омъжили за Ранулф Фиц Хю?
— А вие познавате ли го?
— Не съм съвсем сигурна — отвърна лейди Рафтън колебливо. — Той висок ли е? Много висок и сякаш целият в ореол от злато?
Рейна се развесели при тези думи.
— Може и така да се каже.
— Е, в такъв случай значи е моят Ранулф — обобщи жената възбудено. — Просто невероятно! Ранулф — господар на Клайдън! Страшно съжалявам, че не се срещнахме тук, но някой каза, че бил в Лондон. Нищо, ще го открия там.
На Рейна не й оставаше нищо друго, освен да се загледа втренчено в една точка. Нима тази жена бе забравила с кого разговаря? Съзнаваше ли изобщо, че от езика й се е отронило онова малко, лакомо словце „мой“? Не можеше да си отговори на този въпрос! Във всеки случай гостенката бе станала неузнаваема и буквално преливаше от възбуда.