Думите й начаса събудиха неговото някогашно недоверие. Той знаеше отлично, че жена му никога няма да каже такова нещо, още по-малко пък пред чужд човек. Думите на Ан доказваха простото правило, че лъжкинята си остава завинаги лъжкиня. Тази жена изобщо не се бе променила. Бе красива както някога, нещо повече, зрелостта я бе направила дори още по-красива. Но душата й бе черна като греха и щом е разговаряла с Рейна, не бе ясно дали не е сътворила някакво голямо зло.
Затова реши да я позадържи и позалъже, макар че всъщност му идеше да й пререже гръкляна. Така — тя бе жена, която умееше да подбира словата си извънредно грижливо. Всичко, което казваше, целеше определено въздействие. Следователно съществуваше някаква причина, поради която желаеше да го настрои зле спрямо жена му, подчертавайки прекомерната й словоохотливост.
— Ти тук? Каква изненада!
— Нима си си помислил дори за миг, че няма да се видим никога? Винаги съм знаела, че един ден ще се срещнем отново. — Тя се приближи плътно до него и прошепна: — Не знаеш колко често съм си спомняла за теб, Ранулф. За страстта, която ни свързваше. — Тя положи ръка върху гръдта му. — Тук няма ли някое местенце където… да поговорим?
Предложението бе доста съблазнително. В онези дни сигурно целият щеше да пламне и да се стопи от желание по плътта й. В този миг обаче неприязънта към нея го накара да настръхне.
Той се огледа за слугите, които спяха дълбоко в сенките на помещението.
— Тук сме съвсем сами.
— Имах предвид… е, няма значение. — Тя нацупи устни като сърдито детенце. — Сигурно вече си забравил колко пъти сме се крили по тъмните ъгли.
Този разговор започна лека-полека да му омръзва. Какво ли все пак щеше да поиска от него?
— Вече съм мъж, Ан. Предпочитам затопленото легло.
— В моята стая има едно.
— Което и ме кара да те попитам какво правиш тук.
За миг по лицето й, което иначе владееше чудесно, се появи израз на смущение.
— Нима това е всичко, за което мислиш в момента? Та ние се обичахме, Ранулф!
— Аз те обичах! Поне така си мислех тогава. Само че ти избра съвсем друг път.
— Да, и бях жестоко наказана. — Тя произнесе защитната си тирада с подходящо чувство. — Господи, Ранулф, та ти не знаеш Монфор на какво чудовище ме даде за жена. — При тези думи тя посочи с острото си пръстче към камината. До нея гореше свещ, чието сияние осветяваше Рафтън, проснат на една пейка. — Това там е съпругът ми. Неговата душа е грозна като тялото му.
— Е, доколкото помня, най-важното не бе какъв е мъжът — отвърна той студено. — За теб бе от значение само богатството му.
— Не забелязваш ли, че се опитвам да ти кажа колко много съжалявам за постъпката си — рече тя с тон, който можеше да разнежи и камък. — Той е повече от заможен, но дори всички пари на този свят не са в състояние да ме обезщетят за погубените години, за ада, в който той превърна живота ми. Представяш ли си, дресира соколи да нападат хора, след което ги пуска да се упражняват върху собствените му крепостни! Ето такъв човек е той! Не мога да го понасям нито ден повече!
Ранулф не знаеше дали говори истината или не, но думите й го оставиха съвършено равнодушен.
— Ами, напусни го тогава.
— Да не мислиш, че не съм опитвала? Мен ме държат като някаква пленница, шпионират ме, преследват ме, заключват ме в стаята ми, когато той отсъства от дома.
Погледът на Ранулф отново се спря върху спящия мъж.
— Сега например можеш да си тръгнеш. Не виждам кой може да те спре.
— Но той ще ме открие и ще ме върне обратно. Както се е случвало не веднъж досега.
И така, значи тя изобщо не възнамеряваше да бяга.
— Всъщност защо ми разказваш всичко това?
— Ти можеш да ми помогнеш, ако поискаш.
— Как?
Тя се приближи отново и този път гърдите й закачиха ръката му.
— Убий го заради мен — примоли се с подрезгавял глас. — Съобщил е на хората си, че ако умре при съмнителни обстоятелства, са длъжни да ме изтезават до смърт. И те ще го сторят, защото са подли и зли като самия него. Дори да се задави по време на ядене и да умре от естествена смърт, те пак ще ме убият. Затова той трябва да бъде предизвикан както си му е редът и да загине от меч. Умолявам те, Ранулф, освободи ме от този изверг!
Значи съществуваше все пак справедливост на този свят. Идваше му да се разсмее на висок глас Тя желаеше да я извади от ада, който заслужаваше повече от всяка друга. Не му и минаваше през ум да изпълни желанието й, но си замълча.
— И каква причина да приведа, когато го предизвикам на двубой? Не виждам по теб белези от насилие. Наистина, Ан, не мога да повярвам, че мъжът ти не те цени достатъчно.