— В началото ме уважаваше много, но трудно понасях опипванията му. Той забеляза реакцията ми и ме намрази. А после ме хвана с един… с един любовник и го уби с голи ръце.
— Да, но на теб лично не е сторил нищо, нали?
— Той… той изчака докато болката ми поутихне. Искаше да тъгувам и това му доставяше удоволствие. Когато страдах, той не правеше нищо за мен, но щом се поуспокоих, започна да ме бие. Нека си припомня как беше точно. В началото, когато болката бе все още много силна, това чудовище сметна, че изобщо няма да усетя ударите. Затова и просто изчакваше. Такъв сатана е той. Сега само да погледна някой мъж и ме пребива от бой. О, моля те, Ранулф — изхълца тя и обви врата му с ръце. — Не мога да живея повече така. Ако не се освободя скоро от него, ще се самоубия.
— И мислиш, че ще се натъжа особено, така ли?
Тя се облегна бавно назад и набърчи чело. Не му вярваше.
— Някога ме обичаше.
— Да но сега обичам друга.
— Кого? — Той не отговори и внезапно очите й се разтвориха широко. — Само не ми казвай, моля те, че е онази малка сива мишка, за която си се оженил.
— Мишка казваш? В моите очи тя е по-хубава от всички жени, които познавам… или съм познавал.
— Не говориш сериозно, нали — надсмя му се Ан. В отчаянието си стана по-смела и притисна бедрата си към неговите. — Спомни си само как ние двамата…
Изпълнен с отврата, Ранулф я блъсна назад. После я сграби за косите и дръпна главата й назад. Сега вече тя съзря онова, което той криеше от нея до този миг. В очите му искреше омраза и по тялото й премина студена тръпка.
— Госпожо, на съвестта ти тегне дъщеря ми. Ти дори не се смили да я убиеш, а я остави да умре от глад. Това е единственото, което знам за теб. А сега изчезвай от дома ми, преди да си получила онова наказание, което наистина заслужаваш.
— Не мога да тръгна без мъжа си.
— В такъв случай го събуди, и то много бързо. В противен случай ще го сторя аз.
— И какво да му кажа? Нощ е.
— Все ще ти хрумне нещо. Лъжите са по твой вкус. — С тези думи той се оттегли, без да се обръща назад.
— Жалък кучи син — изсъска Ан, но едва след като се бе отдалечил на достатъчно разстояние. — Как е възможно да се ядосва за някакво си копеле, което отгоре на всичко не беше и от него? Трябваше да му го кажа! Щях да го поставя на мястото му.
— Да, наистина трябваше да му го кажете — обади се Уолтър зад нея със спокоен глас. — Но аз ще ви отменя в тази задача. Не ще мога да му отнема болката, която е носил със себе си през всичките тези години, но поне ще я смекча малко.
Ан се обърна още при първите му думи и се усмихна пленително.
— Сър Уолтър, нали? Дълго ли стояхте тук?
— Достатъчно дълго — отвърна той и се отдалечи, без да крие презрението си.
Тя го изгледа с отровен поглед. Внезапно откъм камината долетя грозен смях. Тя се обърна задъхана. Мъжът й бе седнал на пейката и я наблюдаваше.
— Тази нощ късметът не ви споходи, скъпа. И изобщо трябваше да си ида по-рано в леглото, защото сега вече няма да има къде спя. Не знам просто как да ви благодаря.
Ан пребледня и се втурна през залата направо към стаята, която им бяха отделили. Там тя се завря в един ъгъл. Смехът на мъжа й все още кънтеше под сводовете. Чутото и видяното явно го бяха възбудили, което означаваше, че ще преспи с нея още преди да поемат на път. За нея обаче именно това бе най-страшното — по-лошо дори и от побоя, който щеше да последва по-късно.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Рейна се събуди от гальовната ласка на една ръка, която дръпна внимателно завивката от тялото й. Тя въздъхна мечтателно, отвори едва-едва очи и се изплаши. Но още в следващия миг осъзна, че мъжът й е този, който се мушва до нея в леглото.
— Исусе Христе, Ранулф, как ме изплашихте само!
— Всъщност искам не да ви плаша, а да направя нещо съвсем друго с вас — отвърна той, широко усмихнат.
Страните й порозовяха при тези думи. Все още не бе свикнала с предизвикателните му задявки, макар че нямаше нищо против тях.
— Чак сега ли се връщате? — Бледата утринна светлина се процеждаше през завесите на леглото.
— Двамата с Уолтър пристигнахме вчера вечерта, но вие спяхте тъй сладко, че не посмях да ви разбудя.
Докато й говореше, ръката му я галеше по корема. Рейна веднага си помиеш за плода, който почиваше под нея.
— Не забелязвате ли някаква промяна в мен, Ранулф?
— Не. — Пръстите му се заиграха с една от гърдите й и той се загледа съсредоточено в набъбващата пъпка.
— Наистина ли нищо не забелязвате?