— Значи тези думи, така ли?
— Да.
— Но думите значат толкова малко — възрази той.
— Милорд, поискам ли да чуя любовно признание от устата на трубадур, ще му платя и той ще ми пее. Аз обаче искам постоянно да чувам от вашите уста: „Обичам ви.“
Ранулф се засмя тихо.
— Както желаете, малки ми генерале.
Тя придърпа главата му надолу и го целуна страстно и дълго. Той бе решил да не я вдига повече във въздуха, тъй като в началото на месеца щеше за малко да я изпусне — толкова много го изненада силното, дръзко ритане на сина му.
— Е — започна тя, направо мъркайки от удоволствие, — сега ще забравите ли най-сетне тази глупава война помежду ни?
— Не!
— Ранулф!
— Обаче аз въпреки всичко ви обичам.
Тя го изгледа вбесена, замарширува отново към вратата, но този път не се върна при него.
— Скоро ще й мине — забеляза Уолтър, който не можеше да скрие, че сцената го е развеселила. — Убеден съм.
— Само че когато се успокои, мен няма да ме има тук — усмихна се Ранулф широко. — Не обичам да пропускам тези моменти. Когато се сдобряваме, тя е тъй… как да кажа… тъй изразителна.
Уолтър изрева възторжено.
— Някой трябва да й каже тези думи.
— Дръж си езика! Издадеш ли защо постоянно дразня буйния й нрав, ще ти ощавя кожата като обезщетение за понесените щети.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА
Зимата покри Клайдън с бяла снежна пелена, която едва ли щеше да се стопи до пролетта. Тайно в себе си Рейна бе влюбена в това годишно време, макар че храните плесенясваха и придобиваха блудкав вкус, а мъжете се изнервяха от бездействие. Това бе сезонът, в който жените успяваха да свършат неща, за които иначе все нямаше време — бродираха ковьори, шиеха рокли за предстоящи празненства, изявяваха талантите си, обсъждаха и изпробваха най-разнообразни рецепти. И тъй като всички печки горяха, навсякъде бе топло и уютно и тъкмо това годишно време предразполагаше към съхраняването и разгръщането на човешките взаимоотношения. А ако на някоя жена все пак се приискаше да прекара целия ден в леглото си, тя можеше да си го позволи.
Рейна си го позволяваше често, и то по простата причина, че крехкото й тяло трудно успяваше да издържи на новото, допълнително бреме. Ранулф я дразнеше безмилостно заради размерите й и твърдеше, че най обича да я гледа такава и щял да направи каквото зависело от него Рейна постоянно да поддържа пищните си форми. За нейна изненада той започна да се прибира у дома по-често от очакваното — още повече, че сър Хенри все още воюваше. Ранулф се появяваше на всеки празник. Дойде си и на Богоявление, за да раздаде възнагражденията на прислугата: храна, дрехи, напитки и дърва за огрев, които бяха традиционна част от коледните подаръци. Този път Ранулф остана до понеделника след Богоявление, ден, в който крепостните се надпреварваха с плуговете по общинската мера, за да определят по колко бразди ще засее всеки от тях през идващата година.
Обаче Ранулф не се появи на Сретение Господне, петъка в началото на февруари, в който Рейна го очакваше нетърпеливо. Вече бе изминала една седмица оттогава и всеки момент очакваха младата жена да роди. Но Ранулф все не идваше. Бе обещал да си е у дома, когато настъпи моментът, и Рейна се боеше вече от най-лошото.
Уолтър се стараеше да я успокоява. Този път той не придружи Ранулф в похода, тъй като току-що се бе оженил за Флорет. Всъщност какво ли разбираха мъжете от тревогите на една жена, мислеше си Рейна. Въпреки това обаче, като разумен и практичен човек, приемаше доводите му най-охотно.
Както предрече Ранулф, Ротуел избяга, но този факт все още не означаваше край на битките. Сър Хенри взе решение да даде урок на алчния дъртак и изпрати войската си на запад, за да обсади резиденцията на Ротуел. Обсадата траеше вече два месеца, но сблъсъци почти нямаше.
Четиридесетдневната повинност на Ранулф бе вече изтекла, но можеше ли сърцето войнишко да изтрае това, той остана и след срока, което доведе до нов семеен скандал. Той естествено излезе победител от схватката с Рейна, а тя също толкова естествено му прости. Той обичаше предизвикателствата и Рейна се видя принудена да свикне с тази страна от живота му. Разбира се, с течение на годините щеше да приема тези неща по-леко. Със сигурност щеше да има дори и периоди, в които той ще се заседява у дома и на нея щеше да й липсва усамотението. Но щяха да настъпят и мигове, в които той нямаше да се прибира навреме и Рейна щеше да примира от страх. За всичко обаче си имаше лек и този лек се наричаше любов.
Всъщност имаше ли от какво да се оплаква? Може би единствено от факта, че мъжът й не си дойде навреме, за да присъства на раждането на първия си син. Раждане, което премина без всякакви премеждия! О, тя щеше непременно да му натрие носа! Да, но когато час след щастливото събитие той пристъпи в стаята и я взе в прегръдките си, всичко лошо бе забравено за миг.