Не го привличаше никак. Вниманието му привличаха здравите, яки жени, които бяха в състояние да издържат на едно безогледно, сурово съвкупление с него. Защото това бе единственото, което го интересуваше. Малките, крехки жени го хвърляха в ужас, а когато бяха и благородни дами, желанието му се изпаряваше напълно. А точно тази дама му бе особено противна, тъй като си бе внушила, че с няколко жалки думи на извинение може да изтрие вината си. А сега към черния му списък се прибавиха и нейните подигравки. Можеше да понесе закачките на Уолтър, нейните обаче не.
В този миг забеляза, че приятелят му се е ухилил широко. Стана от мястото си. Трябваше да приключи по-бързо с храненето — необходимо му бе време, за да обмисли на спокойствие плановете за през нощта.
Прозвуча рог, който призова хората от замъка на трапезата. Ранулф не можеше да повярва на очите си, виждайки колко малко войници влязоха в залата. А освен това някои от тях бяха и ранени. Голяма и богата крепост като тази би могла да издържа стотици мъже и се налагаше въпросът къде ли са останалите от гарнизона, необходими за защитата на цялото съоръжение. Ранулф очакваше с огромно нетърпение отговора на този въпрос, но трябваше да поизчака.
Реши да разпита стопанката някъде другаде, тъй като тук, в залата, му се налагаше да сдържа темперамента си. Със своя силен характер тя щеше да го ядоса лесно и затова трябваше да се въздържа от общуване с нея. Когато я отвлече от Клайдън, щеше да има предостатъчно време за въпроси и отговори. И в никакъв случай нямаше да си играе на учтивост и чинно поведение.
По тази причина предостави на Уолтър да води разговора и да забавлява дамите, макар че понякога това ставаше за сметка на самия Ранулф. Уолтър успя да привлече вниманието на лейди Рейна и затова на Ранулф не му се наложи да понася погледа й повече от един-два пъти. След като се нахрани, реши да се оттегли под предлог, че трябва да изпрати част от своите хора. Лейди Рейна прие желанието му с охота, тъй като изпитваше страх от превъзхождащия брой на неговите войници, не знаейки за какво може да ги използва. Той обаче изобщо не обмисляше възможността да плени стопанката на замъка със силата на оръжието. Този начин на действие би довел, разбира се, до изколването на нейните хора. А ако я отвлечеше тайно, щеше да се избегне даването на жертви.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Е, какво откри, Уолтър?
— Стаята й се намира в северната кула. Но до нея може да се стигне само по онова стълбище в източната кула, по което се качихте двамата тази сутрин.
Ранулф се отдръпна от тесния процеп на прозореца, през който наблюдаваше живота във вътрешния двор.
— Да, спомням си, че този дълъг коридор минава направо през стената, точно както и галерията над залата. Съгледвачът каза ли ти какво има още горе?
— Стаята на стария лорд и помещенията на жените, където спят нейните дами и прислужничките им.
— В такъв случай всичко ще мине като по вода. Щом няма да вдигаме шум, жените ще си спят спокойно. Видях някаква обозна кола пред един от складовете. Наша ли е?
— Да — намеси се Сърл.
— Точно както заповядахте, Ерик заведе хората на Ротуел обратно в лагера, след което изпрати колата насам. Натоварена е вече с житото, закупено от Уолтър.
— Надявам се, че в нея има още достатъчно място.
— Да, напълно достатъчно за младата лейди.
Ранулф кимна, а после погледна към Кенрик и Лензо.
— Решихте ли вече кой ще пътува с нея?
— Лензо — отвърна Кенрик, — защото е по-дребен и ще заеме по-малко място в колата.
— Само с два и половина сантиметра съм по-нисък — изръмжа сърдито Лензо, — и тази разлика едва ли е важна…
Кенрик се ухили.
— Е, поне си по-тъничък.
Уолтър се усмихна скришом.
— Значи Кенрик е решил Лензо да поеме тази отговорност, така ли? Главата горе, Лензо. Твоята задача е най-важната. Не допускай госпожицата да издаде и звук, докато трае начинанието. Защото пазачите не бива да забележат нищо, преди да стигнем до външната порта. Какво ще кажеш, Ранулф? Ще се справи ли? Той не е много по-висок от нея.