— Дръж си езика зад зъбите, Уолтър! Искам това имение! Толкова го желая, че не мога да мисля за нищо друго.
— Е, продават се и други имоти — прекъсна го Уолтър сухо.
— Да, но земята е бедна, а и къщите са толкова запуснати, че ще трябва да въртя меча поне още десет години, за да събера пари за поправката им. Фаринг Крос може и да е малък, но пък е в безупречно състояние — крепостните съоръжения са здрави, земята не е изчерпана, а и селяните не боледуват.
— Обаче не си струва чак сумата, която Милер иска от теб.
— За мен си струва, Уолтър. Знам, че е ужасно алчен и затова съм събрал още хиляда, за да посрещна евентуално и новата му цена. До края на месеца Фаринг Крос ще бъде мой.
— Да. — Уолтър въздъхна. — Може пък за разнообразие да направим така, че всяка нощ да спя на една и съща възглавница. Наистина ми омръзна вече да прекарвам нощите си навън на студа и да кръстосвам надлъж и на шир из този остров.
— Винаги можеш да тръгнеш по собствен път, ако поискаш — отвърна му Ранулф.
— Да де, но като изключим младите животинки, които си осиновил, няма да има на кого да си наливаш яда отсега нататък.
— Боже, каква глупост! — Ранулф изпръхтя презрително, но линията на устните му се смекчи. — Остави ме на мира… и ме извини пред младата лейди, загдето няма да присъствам на вечерята. Кажи й там, че не съм спал цели две нощи и че не си искал да ме събудиш. Колкото по-малко я виждам, толкова по-добре.
Уолтър се позасмя.
— Май ти е правила въртели, а?
— Дори не можеш да си представиш колко ме ядоса тази жена.
— Ако искаш, мога аз да я прибера тази нощ.
— А, не. Ще я завържа собственоръчно. Това е единственото удоволствие, което ми е останало в моята работа — отвърна Ранулф.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Задачата им не бе лесна. Трябваше да преминат от единия крайна залата до другия, без да събудят пешаците, изпоналягали по пода. Също така не биваше да привлекат вниманието на стражите, които патрулираха покрай арките на галерията над залата. В тъмнината Кенрик се спъваше вече за втори път в нечий крак и Ранулф просто го грабна под мишница и го пренесе до стълбището.
— Ех, да имахме сега и една свещ…
— Щяха веднага да ни забележат — пресече го Ранулф шепнешком.
Той остави момчето на земята и двамата продължиха по тесните стъпала. Най-горе откриха факла, закрепена на зида. Кенрик я взе, за да осветят дългия коридор.
— Тук ли е? — прошепна момчето, когато достигнаха до последната врата.
— Да. Стига да са осведомили Уолтър правилно. Когато отворя вратата, трябва да затулиш светлината. Не искам госпожицата да се събуди в момента, в който застана пред леглото й.
Вратата не беше залостена, но входът към стаята се запречваше от сламен чувал. Ранулф затвори вратата отново и изруга тихо.
— Какво има? — попита Кенрик.
— Някоя от прислужничките й спи пред вратата. Промъкни се през процепа и гледай момичето да не се събужда.
Очите на Кенрик се разшириха и се превърнаха в два тюркоазеносини кръга.
— Нима искате от мен да я убия?
— Трябва да спи, глупако! Достатъчно е да я удариш леко с дръжката на шпагата си. От теб се иска само да действаш безшумно.
Кенрик пъхна факела в една от стойките до вратата и се пъхна в стаята. Върна се след половин минута и разтвори широко вратата.
— Не е „тя“, а „той“ — прошепна Кенрик, видимо учуден. — Онова момче беше…
— Досещам се кой е бил — обади се Ранулф с глас, изпълнен с отврата. — Бъди готов с въжето. Първо ще се заемем с дамата, а после можеш да завържеш и нейния „пазач“.
— Вече се справих с него. — Ранулф повдигна вежди, а Кенрик се ухили и побърза да добави: — Само ръцете. Нали искахте от мен да действам сръчно.
Ранулф само изръмжа.
— Така е. А сега бързо на работа.
Вратата стоеше отворена; бледата светлина от факлата осветяваше главно предната част на помещението, но светлината достигаше и далечния му край.
Стаята не бе много просторна и наподобяваше тази на Ранулф. До вратата лежеше Тео, избутан встрани от Кенрик. Леглото, разположено до една от стените, бе със спуснати завеси. Нямаше много мебели, само няколко малки маси и столове, както и ракла до долния край на леглото. Ранулф забеляза също голям мангал, в който доскоро бе горял огън. Беше късна пролет, времето навън бе топло, но сред дебелите крепостни зидове се бе насъбрал студ.
Ранулф дръпна внимателно завеските на леглото и погледна зад тях. Да, тя бе там — малко хълмче под завивката, оградено от гарвановочерни коси, разпилени по цялата възглавница. Дори и в това тъмно, тясно пространство се открояваше бледността на малкото, своеобразно лице, черните коси вежди, пълната долна устна, която придаваше недоволен израз на спящото й лице.