— Тъкмо разсъждавахме по въпроса защо Ранулф отказа да приеме от лорд Ротуел първата половина от парите — отвърна Лензо в ответ на шеговития въпрос на Сърл.
— Поразмисли, малки ми Лензо, и ще си отговориш сам.
— Да, но единственият отговор е, че не желае да свърши работата, за която се кани да го наеме лордът.
— Точно така — рече Ерик.
— Но защо не иска?
Ерик се позасмя сякаш на себе си.
— Е, отговорът не е тъй прост. Как мислиш, Сърл? Дали Ранулф е осъзнал, че не може да понася Ротуел или пък не вярва на историята с разваления годеж?
Сърл повдигна равнодушно рамене.
— Той е работил както за хора, които не понася, така и за лъжци, но изобщо не се е интересувал от такива дреболии. Защото парите са си пари.
— В такъв случай този път го отблъсква самата задача; може би защото е замесена и някаква благородна дама.
— Сигурно има и други причини. Но дали е решил да…
— Дошли сме чак дотук — обади се Лензо. — Значи вече е взел някакво решение. Петстотин жълтици са това, не е шега работа!
Приятелите се умълчаха, тъй като Ранулф се приближи към тях. Момчето забеляза, че все още държи лейди Ела в ръце и се изплаши. В този миг котката се размяука сърцераздирателно — Ранулф трябваше да разбере, че тя едва ли не загива от глад. Проклето разглезено добиче, помисли си Лензо. Понякога му идеше да извие келявия й врат, но Ранулф пък бе в състояние да одере жив всеки, който само с пръст докосне любимката му. Грозно кафяво същество. Не бе за вярване, че човек може изобщо да обикне такава гнус.
— Нима не си нахранил още моята лейди?
— Още не, сър — призна си Лензо.
— Май не съм те събудил както трябва, така ли?
— Точно тръгвах — изписука Лензо, предвидливо покри задните си части с ръка и бързо се оттегли извън обсега на господаря си.
Ранулф се разсмя и се отправи към палатката. Сърл и Ерик размениха погледи и като по даден знак се ухилиха широко. Сърл изговори на глас онова, което си помислиха и двамата.
— Взел е решение. Явно ще придружим дамата до новия й съпруг. Прав беше Лензо, петстотин жълтици не са за изхвърляне, особено ако притежанието им означава и поземлена собственост. А ние всички знаем, че Ранулф мисли единствено за земя.
— Следователно не се е колебаел, а просто е дразнел Ротуел.
— Възможно е. Той изпитва дълбока неприязън към този стар лорд. Трябваше да попитаме сър Уолтър…
— И какво е трябвало да го попитате? — попита внезапно спокойният глас на Уолтър иззад гърба му.
Тримата младежи се обърнаха едновременно и се намериха лице в лице с побратима на Ранулф, който примигваше весело насреща им с топлите си тъмнокафяви очи.
Не съществуваха на света двама души, които по темперамент и външност да си приличат по-малко от Ранулф Фиц Хю и Уолтър дьо Брьот; въпреки всичко обаче още когато се запознаха, те изпитаха истинска братска привързаност един към друг. Със своя ръст от метър и осемдесет и пет Уолтър се извисяваше над повечето мъже, но Ранулф бе с още петнадесет сантиметра по-висок — истински великан. С маслинената си кожа и черна коса Уолтър наподобяваше нощта, докато Ранулф разпръскваше слънчево сияние със златистата си кожа и златна коса. Ранулф говореше високо и рязко дори когато бе в добро настроение, а Уолтър притежаваше тих глас и понякога останалите трябваше да напрегнат слуха си, за да го разберат по-добре. Уолтър се смееше и на най-обикновените смешки, докато Ранулф почти не се усмихваше.
Уолтър бе човек безгрижен по душа. Като трети син на незначителен барон той разполагаше точно с толкова малко земя, колкото и Ранулф. Но разликата помежду им бе, че се отнасяше равнодушно към този факт. Можеше да се чувства еднакво щастлив в обществото на всеки — бил той могъщ лорд, дребен лорд или дори най-обикновен човек. Не беше амбициозен и не изпитваше потребност да си създаде име или пък да постигне власт и богатство. По-възрастните му братя го обичаха и ако изпаднеше в нужда, винаги можеше да намери подслон при тях.