Ранулф бе лишен от подобна опора. Баща му, прославен благородник, го прибра на деветгодишна възраст от селото, където бе отгледан от пастрока си, а по-късно го даде в школа за рицари. Въпреки всичко Ранулф мразеше този мъж и нямаше никога да го помоли за каквото и да било — дори от това да зависеше и животът му.
Ранулф не притежаваше собствен дом, но се стремеше с цялата си душа да промени това положение. Тази цел бе обсебила цялото му същество и затова бе готов да работи за всекиго, независимо от задачата и чувствата, които изпитваше в момента. Амбициозната му натура не му позволяваше да изпитва каквито и да било скрупули. Той бе превземал крепости за лордовете-поръчители, водеше войни в техен интерес, разгонваше от горите им крадци и разбойници. Услугите му се заплащаха скъпо. Защото каквото и да предприемеше, успехът винаги бе с него. Славата му се носеше навсякъде. По тази причина и лорд Ротуел бе готов да заплати страховитата сума от петстотин жълтици — защото желаеше да му доведат желаната от него невеста на всяка цена.
— Е? — Уолтър се усмихна широко. — Да не би лейди Ела да ви е откраднала езиците?
Най-сетне Кенрик се престраши. Момчешкото любопитство взе връх над всякакви скрупули.
— Сър Ранулф разговаря с вас. Познавате мислите и чувствата му по-добре от всеки. Кажете, да не би да не е приел парите от лорд Ротуел заради неприязънта си към него?
— Той не е казвал на лорда, че се отказва от поръчението.
— Да, но не е давал и съгласието си, нали? — добави Ерик.
Уолтър се разсмя.
— Така е. Въпреки свадливия си нрав този път той бе твърде словоохотлив. Каза „Ще видим“.
— Как мислите, защо ли Ротуел е изпратил петдесет от своите бойци с нас? Няма ли ни доверие?
— Сигурно. Типове като него не се доверяват никому; особено когато нещо им се струва особено важно. Лордът не вярва дори и на васалите си — щеше ли иначе да потърси нашите услуги? Ако не го измъчваше подаграта, щеше като нищо да тръгне с нас. Очевидно си мисли, че хората му, бидейки по-многочислени от нас, ще ни подтикнат да се справим по-успешно със задачата си.
— Е, значи не познава Ранулф — разсмя се Сърл.
— Не, не го познава — съгласи се Уолтър и също се подсмихна.
— Всъщност какво има Ранулф против него? Този човек ми се стори доста безобиден, макар че явно обича да хитрува.
— Безобиден ли? — Уолтър изпръхтя презрително. — Иди да попиташ хората му и ще разбереш що за тип е.
— А вие питали ли сте ги?
— Не, но двамата с Ранулф стигнахме до извода, че прилича много на лорд Монфорд, човека, който ни обучаваше. Вместо да ни причисли към някои от своите рицари, той ни направи свои оръженосци. Ранулф усети веднага, че Ротуел е подляр и затова се държи с него по този начин.
— Добре де, но как стоят нещата с тази задача? — попита Кенрик. — Тя не е необичайна, макар че никога досега не са ни карали да водим опърничава невеста при годеника й. Питам се дали Ранулф наистина е искал да откаже или пък лорд Ротуел трябва да остане в неведение, че сме готови да изпълним задачата.
Кафявите очи на Уолтър проблеснаха весело.
— Хлапета, ако сега ви издам тайната, няма да има за какво да клюкарствате, не е ли така?
Лицата на Сърл и Ерик помръкнаха, защото Уолтър ги нарече „хлапета“, независимо че бе едва двадесет и четири годишен. Внезапно Кенрик издаде тихо възклицание. Останалите обърнаха поглед към палатката на Ранулф и го видяха да излиза, облечен в бойните си доспехи.
— Господ да ни е на помощ, тази сутрин Лензо е пъргав като никога — рече Уолтър и шеговитото му настроение сякаш отлетя. — Пфу, какво ли съм се раздрънкал и аз като някоя стара баба. Хайде, магарета, движение! Току-виж взел, че тръгнал без нас!
Опасенията на Уолтър можеха и да се сбъднат, ако лейди Ела не бе отблъснала закуската, предложена й от Лензо и не бе поела сама на лов. Ранулф обаче не желаеше да изоставя котката си, независимо че целта му бе отдалечена само на един час езда. Затова се наложи да почакат милостивата госпожица, докато се завърне с полска мишка между зъбите си. После й намериха място в колата с провизиите и там тя с наслада оглозга своята плячка.
ГЛАВА ТРЕТА