— Какво става там? — Той не отговори и тя изкрещя гневно:
— По дяволите, Обер, веднага казвай какво виждаш!
Той я изгледа с неописуема усмивка на лицето.
— Господарке, подкреплението е за нас! Спасени сме! — Сега вече и тя сама бе в състояние да долови звънтежа на мечовете, крясъците на биещите се, окуражителните възгласи на собствените й хора по протежение на крепостната стена. Обер продължи, щастливо усмихнат: — Не са забелязали новодошлия отряд, а сега вече е много късно. Не виждате ли? Негодниците бягат на всички страни.
— Как мога да видя, глупако? — попита тя, но и нейното лице се отпусна и по него пропълзя усмивка.
Той най-сетне забеляза, че е прикована на земята и целият пламна. Избута незабавно неподвижното тяло и я повдигна на крака. Тя се загледа към полесражението и лицето и просия — рицарите размахваха мечове и с всеки свой замах просваха по някой от враговете на земята, а пешаците ги гонеха безмилостно из външния двор. Новодошлите удържаха бърза и безметежна победа. Рейна почувства огромно облекчение и дори бе готова да прости недосетливостта на Обер.
— Пусни ги вътре, щом битката свърши, Обер. Боже мой, веднага трябва да се преоблека. Не мога да ги посрещна в този си вид. — Плъзна поглед по мъжките дрехи, с които бе облечена и при мисълта, че спасителите могат да я видят така, лицето й се изкриви в гримаса и тя поруменя. — Посрещни ги дружелюбно, Обер! — добави тя и се завтече към стълбата.
— Господарке, почакайте! Кажете, кои са тези хора?
— Все ми е едно. Нали спасиха Клайдън, това е важното!
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Ранулф сне шлема си едва когато пристъпи в залата, изпълнена докрай с жени и деца. Единственото, което го притесняваше бе, че в огромното пространство има твърде малко мъже. Не бе в състояние да отхвърли от себе си мисълта, че някъде може да са се скрили въоръжени бойци, решени да го нападнат, ако видеха враг в негово лице. До този момент видя повече прислужници, отколкото воини, факт, който обясняваше жалката съпротива на замъка. Защото малочислените нападатели за малко щяха да превземат крепостта, и то без подкрепата на нито един рицар. Всъщност още външните насипи трябваше да ги спрат. Не знаеше кой е ръководил отбраната, но стигна до извода, че или е бил някой идиот, или пък човек, решил да приложи някаква много странна военна хитрост.
— Благоволете да почакате тук, господарю. Господарката… лейди Рейна… ще ви посрещне не след дълго.
Ранулф се загледа в момъка, който едва ли бе по-възрастен от Кенрик. Нарече се Обер Малфед, паж на сър Уилям Фолвил, който и да бе той. Малфед посрещна Ранулф и хората му във вътрешния двор и ги въведе в жилищното крило без да зададе нито един въпрос. Ранулф бе свикнал да внушава страх сред останалите мъже, но такова пък покорство преминаваше всякакви граници. На езика му бе да попита строго младежа защо буквално предава последното убежище в замъка на непознати хора, но се въздържа — действията на момъка отговаряха на собствените му замисли.
Първоначално си бе наумил да попита за Роже дьо Шампани, лорда на Клайдън, сякаш изобщо не е чувал за сполетялата го смърт. Престореното желание да разговаря с господаря на замъка щеше да прикрие същинската причина за пристигането му и нямаше да предизвика подозрение у младата лейди. Само че той не дойде сам, съпроводен само от няколко души, а с цял куп въоръжени бойци, нещо, което противоречеше на първоначално обявеното му намерение.
Фактът, че Клайдън бе обграден от неприятели, промени рязко ситуацията. Длъжен бе да измисли подходяща причина за появата си с осемдесет въоръжени мъже — не биваше да плаши младата лейди, за да не се скрие от него.
В този миг обаче явно го приемаха с отворени обятия, тъй като бе обърнал в бягство нападателите на замъка. Ако започнеше да твърди, че е минал случайно оттук, нямаше да му повярват. Защото не бе обичайно рицарите да се разхождат безцелно. А ако пък бяха тръгнали по задача, те не биха прекъсвали нечия свада между непознати, която изобщо не ги засягаше.
Младият оръженосец се държеше твърде нервно. Бръщолевеше нещо за някакъв си съсед на име Дьо Рошфор, който се съюзил с разбойниците от Клайдънския лес и вероятно бил истинският виновник за нападението. Очевидно момъкът се стремеше да печели време. Говореше без прекъсване и не бе възможно да му се зададе никакъв въпрос. Господарката на замъка отдавна трябваше да се появи, за да поздрави новопристигналите. Да не би в този миг да бягаше нанякъде, извън обсега му?
Най-сетне Ранулф вдигна ръка и спря пороя от думи, леещ се от устата на оръженосеца.