— Опресняване на паметта! — възкликна Бек. — Та ти му я отне напълно!?
— Точно това и исках — отговори Бени, като се смееше — Сега можем да действуваме свободно, без да ни е страх, че този пияница ще ни досажда, или докато ни няма, ще убие ранения. Приятелю Бек, сега знам достатъчно и мога да ти кажа, че тук за нас не духа добър вятър. Шарената опашка ни следеше за да ни изненада, това ти го казва старият прериен скитник.
— А! Червеният облак значи се надява да ни смъкне кожите!… Е!… Няма да ни е лесно, но в най-лошия случай ще се задоволи с кожите на воловете а скалповете си няма да му дадем в никакъв случай!
— Вземи ласото, Бек, и завържи здраво този пияница.
— Би било излишно, Бени. Няма да си отвори очите преди да са минали двадесет и четири часа
— Така е, но по-добре да не се доверяваме на тези дяволи в човешки кожи. Завържи му краката и ръцете, а още по-добре с двойни възли. Аз ще отида да уведомя ранения какво ще правим.
Скалпираният, като чу Бени да се качва в каруцата се надигна въпреки острите болки, които все още изпитваше. Може би инстинктът му бе подсказал, че мъжът идваше да се сбогува с него и да се отправи на път, за да спаси младия затворник.
— Каните се да ме оставите нали? — попита той каубоя.
— Да, познахте Отивам при Червения облак. Радостна искра проблесна в очите на ранения.
— Вие сте твърде добър — каза той. — Как ще се отплатя за толкова много доброта?
— Е, господине! В прерията е прието да си помагаме един на друг. Всички бледолики тук стават братя.
Раненият го погледна мълчаливо, после проговори бавно като че ли на себе си:
— Да, съществува страната на златото…
— Какво казвате господине? — попита каубоят, поразен от тези думи, които Събудиха у него старата страст на златотърсача — Вие говорите за злато?
— Да — каза раненият.
— По дяволите! Ето една дума, която винаги ме кара да наострям уши. Случайно да знаете някое място, където скъпоценният метал да се намира в изобилие?
— Тишина сега — промърмори скалпираният. — Ще поговорим за това по-късно. Може би е време да тръгвате.
— Вярно, лагерът на Червения облак не е близо.
— Кога ще се върнете?
— Тази вечер, защото не се доверявам на гостоприемството на червенокожите.
— Ще ме оставите сам?
— Имах такова намерение, но сега го промених. Ако някой индианец усети, че аз и Бек сме надалеч, би могъл да се възползува от отсъствието ни, за да ви убие и да освободи Шарената опашка. А като загубим заложника, ще загубим и всяка надежда да освободим момчето. Сбогом, оставям ви моя другар. Бъдете спокоен и вярвайте в добрия изход на делото ми.
— Благодаря — каза скалпираният.
Когато Бени слезе от каруцата, мексиканецът вече бе оседлал конете и бе закачил няколко торбички, съдържащи малко храна С жест каубоят възпря другаря си, който се готвеше да скочи на седлото.
— Не, Бек — му каза — Щяхме да направим голяма глупост, ако тръгнехме и двамата.
— Защо?
— По дяволите! Вярваш ли, че Шарената опашка е бил сам? Страхувам се, че с него е имало и други, по-късметлии, които са се измъкнали, без да ги забележим.
— Вярно, Бени!
— Ако са ни шпионирали?
— Като видят, че заминаваме, веднага ще дотичат да освободят индианеца.
— Виждаш ли, че е необходимо да останеш. Страх ли те е да стоиш сам?
— Няма да съм съвсем сам, защото тук е и раненият, който все пак може да ми помогне в случай на нужда.
— Така е
— Ти обаче си този, който трябва да се страхува.
— Бек!… Няма да се оставя да ме хванат, уверявам те. Мустангът ми лети като стрела и няма да позволи на индианските коне да го настигнат. Аз тръгвам. Ако забележиш нещо съмнително, барикадирай се в каруцата и не жали муниции. Смятам до дванадесет-петнадесет часа да се върна.
— Сбогом, Бени, и бъди предпазлив.
Каубоят като човек, който знае какво може да струва всяка макар и дребна случайност, огледа внимателно ремъците на седлото и юздите после карабината мунициите Едва след това се качи на коня и кимна на Бек за сбогом. Мустангът, едва усетил поводите да се дръпват, потегли в галоп, устремен към зелените поля, които се простираха надалеч пред него на запад на леки хълмове с малки групички дървета.
Бени сложи пред себе си пушката пъхна в устата си голям къс тютюн, провери дали револверът — едно много ценно оръжие за близък бой, е в кобура и огледа прерията като обръщаше по-голямо внимание на високите треви, в които можеше да се крие неприятелят.
— Дотук всичко е наред — промърмори той, доволен от видяното. — Ако дяволът не ми върже тенекия, след три-четири часа ще пуша лулата на мира във вигвама на Червения облак.