Доктор Шанън Келси, която се взираше в застоялата вода с големите си, широко отворени светлокафяви очи, разположени под извити тъмни вежди, беше твърде възбудена, за да почувства студените тръпки на страха. Много привлекателна жена, когато беше облечена и гримирана, тя се отличаваше с доста хладна и резервирана независимост, която повечето мъже намираха дразнеща, особено когато впереше поглед в очите им със смущаваща самоувереност. Правата й и мека руса коса беше вързана на опашка с червена кърпа, а оголената кожа на лицето, ръцете и краката й беше силно загоряла. Нейният цял черен бански от ликра беше запълнен от красива фигура с формата на пясъчен часовник, на който бяха добавени още двадесетина минути — точно колкото трябваше, а походката й се отличаваше с плавната грация, присъща на танцьорките от Бали.
Прехвърлилата тридесет и пет години доктор Келси с удоволствие се занимаваше с чачапойските култури вече цяло десетилетие. По време на пет предишни експедиции тя беше изследвала и проучила доста важни археологически обекти, разчиствайки няколко обрасли с растителност големи сгради и храмове в древните градове на този район. Като уважаван археолог в областта на културите на Андите, нейната голяма страст беше да върви по следите на едно славно минало. Мечтата й да работи там, където беше живял, творил и отмрял един загадъчен и малко известен народ, беше станала действителност благодарение на субсидията, осигурена от факултета по археология на щатския университет в Аризона.
— Безполезно е да нося видеокамера, освен ако видимостта не се подобри след първите два метра — каза Майлс Роджърс, фотографът, който заснемаше работата на експедицията.
— В такъв случай ще снимаш с фотоапарат — категорично заяви Шанън. — Искам да документираме всяко спускане в кладенеца, независимо дали виждаме по-далеч от носа си, или не.
На тридесет и девет години, с буйна черна коса и брада, Роджърс беше опитен професионалист в подводната фотография. Той беше търсен от всички по-важни научни и туристически издания, за да прави подводни снимки на риби и коралови рифове. Неговите забележителни снимки на потънали в южната част на Тихия океан кораби от Втората световна война и на древни, погълнати от водата пристанища в района на Средиземно море, му бяха спечелили многобройни награди и уважението на колегите му.
Един висок, строен, около шестдесетгодишен мъж със сребристосива брада, която покриваше наполовина лицето му, вдигна кислородната бутилка на Шанън, за да може да провре ръце през ремъците на дихателния комплект.
— Ще ми се да отложите това, докато довършим сала за гмуркане.
— Дотогава има още два дена. Сегашното предварително проучване ще ни помогне да спечелим време.
— В такъв случай изчакайте поне докато от университета пристигне останалата част от водолазния екип. Ако ти и Майлс загазите, няма да има кой да ви помогне.
— Не се притеснявайте — бойко каза Шанън. — Майлс и аз ще направим само пробно спускане, за да проверим дълбочината и състоянието на водата. Ще останем долу не повече от тридесет минути.
— И на не повече от петнадесет метра — предупреди я възрастният мъж.
Шанън се усмихна на своя колега доктор Стив Милър от Пенсилванския университет.
— И ако не достигнем дъното на петнадесет метра?
— Разполагаме с пет седмици. Няма нужда да прибързваме и да рискуваме да се случи нещо лошо. — Гласът на Милър беше тих и плътен, но в него ясно се долавяше нотка на загриженост. Един от водещите антрополози на своето време, той беше посветил последните тридесет години от живота си на разкриването на загадките на културите, които се бяха развили във високите части на Андите, а после спуснали надолу към джунглите на Амазонка. — Бъдете предпазливи, проучете състоянието на водата и геологията на стените на понора, а после се върнете на повърхността.
Шанън кимна и плюна в маската си, като размаза слюнката по вътрешната страна на стъклото, за да не се замъгли. После изплакна маската с вода от една манерка. След като регулира компенсационната си жилетка и закопча колана с тежестите, тя и Роджърс провериха взаимно оборудването си за последен път. Доволна, че всичко беше на мястото си и дигиталните им компютри за спускане бяха правилно програмирани, Шанън се усмихна на Милър.