Брат й се закашля и подсмръкна. Изпружил мръсните си боси крака върху масата, Скип седеше на разпадащата се оранжева кушетка и я наблюдаваше. По челото на все още гладкото му юношеско лице падаха бронзови къдрици. Щеше да е много красив, помисли си тя, ако не бяха сприхавото му инфантилно изражение и мръсните му дрехи. Трудно — всъщност мъчително — можеше да мисли за него като за възрастен. Предишната година беше завършил физика в Станфорд и сега не се занимаваше с абсолютно нищо. Сякаш едва до миналата седмица се бе грижила за това диво безотговорно хлапе с невероятната способност да я влудява. Вече не я влудяваше — просто я изпълваше с тревога. Скоро след смъртта на майка им преди шест месеца той беше преминал от бира на текила — по пода се въргаляха няколко празни бутилки. С нацупено изражение на зачервеното си лице той изля остатъка от нова бутилка в голям буркан. В буркана плуваше жълто червейче. Скип го извади и го хвърли в пепелника — там лежаха още няколко подобни червея, от които след изпаряването на алкохола бяха останали само съсухрени люспи.
— Отвратително! — каза Нора.
— Съжалявам, че не оценяваш колекцията ми от Nadomonas sonoraii — отвърна Скип. — Ако по-рано бях открил ползата от безгръбначните, изобщо нямаше да следвам физика.
Той се пресегна към масата, отвори чекмеджето, извади продълговато парче шперплат и със сумтене го подаде на сестра си. От едната му страна като пеперуди бяха забити тридесетина-четиридесет кактусови червея, напомнящи дебели кафяви запетаи. Нора безмълвно му го върна.
— Виждам, че си поразкрасил апартамента, откакто идвах предишния път. Онази красота там например е нова — кимна тя към широка пукнатина, която минаваше по стената от пода до тавана и разкриваше отдолу летви и мазилка.
— От крака на съседа е — поясни Скип. — Не му харесват музикалните ми вкусове, еснафът му с еснаф. Някой път трябва да си донесеш обоя, съвсем ще го вбесиш. Между другото, какво те накара толкова бързо да си промениш мнението? Мислех, че никога няма да се откажеш от онова старо ранчо.
Той отпи голяма глътка от буркана.
— Снощи там ми се случи нещо. — Нора намали звука.
— Нима? — смътно заинтригуван, попита брат й. — Пак ли някой е претарашил къщата?
Тя втренчено го погледна.
— Нападнаха ме.
Нацупеното му изражение се стопи и Скип се понадигна.
— Какво? Кой?
— Хора, облечени като зверове, струва ми се. Не съм сигурна.
— И са те нападнали, така ли? Добре ли си?
Лицето му се зачерви от гняв и тревога. Въпреки че бе по-малък, негодуваше, когато му се бъркаше, и винаги беше готов да се обиди, той инстинктивно изпитваше закрилнически чувства към нея.
— Тереса ме спаси с пушката си. Нищо ми няма, само тази драскотина на ръката.
Скип се отпусна назад. Енергията му изчезна също толкова бързо, колкото се бе появила.
— Тереса натъпка ли гадовете с олово?
— Не. Избягаха.
— Жалко. Обади ли се на ченгетата?
— Не. Какво можех да им кажа? Щом Тереса не ми вярваше, и тях нямаше да убедя. Щяха да ме помислят за шантава.
— Май че си права. — Скип никога не беше изпитвал доверие към полицията. — Какво са искали според теб?
Нора не отговори веднага. Все още се колебаеше дали да му разкаже за писмото. Страхът от онази вечер и смайването от писмото все още не я напускаха. Как щеше да реагира той?
— Искаха едно писмо — накрая отвърна тя.
— Какво писмо?
— Ето това, струва ми се.
Нора внимателно извади пожълтелия плик от джоба на гърдите си и го остави на масата. Брат й се надвеси над него, после ахна, вдигна го и мълчаливо го прочете. Тя чу тиктакането на часовника в кухнята, далечен автомобилен клаксон, шумолене в мивката. Сърцето й бясно туптеше.
Скип отпусна писмото.