Закрачи надолу към реката, усещайки в гърба си невидимите очи. Когато измина половината път до горичката, Суайър спря, изплю струя тютюн и загащи ризата в панталона си, като междувременно разхлаби оръжието в кобура — магнум двадесет и втори калибър с дълга цев, който имаше преимуществото, че е точен при многократна стрелба. Подходящо оръжие за онова, което беше намислил.
Мракът се сгъстяваше и това щеше да е последната му възможност да огледа долината, преди да навлезе сред дърветата. Искаше да усети откъде ще се появят противниците му. Денем там нямаше много скривалища. Ала с наближаването на нощта броят им растеше: групи тополи и храсти, места, попадащи в тъмни сенки. Но не забеляза движение, нищо необичайно.
Отново се усъмни в инстинкта си. Той продължаваше да го съветва: „Бягай, скрий се!“ Заваля, тежките капки заплющяха по пясъка. Сърцето му се разтуптя от страх. Не беше човек, който бяга от битка, но не знаеше кой е врагът, нито откъде ще дойде и дали в крайна сметка не е плод на въображението му. Опита се да си напомни, че това са гадовете, които бяха убили конете му. Ала когато мислите му се върнаха към животните, отново си ги представи: ритуално изкормени, пера, стърчащи от изцъклените мъртви очи, увити на спирали сивкаво-сини черва. „Що за чудовища са способни на такова нещо?“…
Суайър продължи напред и ускори ход към горичката. Веднъж за малко не се обърна с разтуптяно сърце, но навреме се овладя: не биваше да показва, че знае за тях.
Още няколко крачки, и стигна при дъбовете. Той бързо отиде до края на горичката, приклекна, после се завъртя и застана с гръб към реката. Под надвисналите клони цареше мрак, по главата и гърба му се стичаше вода. Отблизо пороят сякаш ревеше още по-силно: разсейваше го, обгръщаше го отвсякъде. Каубоят разтърси глава, за да я проясни, и неволно направи крачка назад. Сега беше точно до реката — водата клокочеше покрай дънерите, пенеше се около ботушите му. Отново отстъпи към гората и ботушите му издадоха тих плясък.
Обзет от неясен страх, Роско осъзна, че е сбъркал с идването си в тази горичка. Мракът се спускаше толкова бързо над каньона, че не виждаше почти нищо, освен дърветата. Леко разтреперан, той зачака. Студената вода проникна в ботушите му. Очите му се разшириха, докато се опитваше да отдели силуетите на дъбовете един от друг, да ги различи в мокрия здрач.
След малко извади пистолета си от кобура и пак отстъпи назад в кипящата вода. Равнището й малко се беше вдигнало и Суайър разсеяно забеляза, че пороят се усилва. Вече не изпитваше гняв, а само вледеняващ страх. Бе прекалено тъмно, за да вижда нещо. Поне да чуваше, тогава щеше да може да реагира. Но ревът на водата беше като тежък плащ, който го лишаваше от най-ценното му сетиво. Оставаше му само обонянието. Но дори от него нямаше голяма полза: поради някаква прищявка на претоварения му разум го заобикаляше прекрасен нежен аромат на грамофончета.
Точно в този момент отляво видя ужасяващо движеща се сянка: зловещо черна на черния фон. Със закъснение осъзна, че те през цялото време са били в горичката, наблюдавали са и са го чакали да дойде при тях. Вдигна пистолета си с вик, но стреля напосоки и оръжието отхвърча в реката. Преди проблясъкът да угасне Суайър видя — или му се стори, че вижда — острие на нож, невероятно черно и студено, което се носеше към него.
56.
В дълбините на вътрешната пещера Блек внимателно пъхна острието на джобното си ножче под най-горния глинен печат. Ръцете му трепереха от умора и вълнение. В опит да окажат равномерен натиск върху печата вцепенените му пръсти се сгърчиха и печатът се откърти заедно с парче от мазилката на вратата.
— Спокойно — каза Слоун, застанала зад големия фотоапарат на известно разстояние от входа.
Блек проточи шия към дупката, но тя бе прекалено малка, за да различи нещо вътре. От долината под града се разнесе далечен приглушен гръм.
Археологът се изкашля в шепа, после пак, по-силно. В храчката му имаше парченца глина. Той отвратено я отърси от дланта си и се обърна към каменната фасада. Бонароти, който вече беше изкопал купчините прах около входа на кивата, сега му помагаше.
След половин час се появи втори печат. Бяха отстранени достатъчно редове камъни, за да разкрият около метър от вратата. Слоун се приближи и направи няколко снимки. После се отдръпна назад от облака прах и започна да пише в бележника си. Блек пъхна ножа си под втория печат, внимателно го отчупи от мазилката и го остави настрани. Сега между него и окончателното потвърждение на теорията му стоеше само тънка стена от мазилка и кирпич. Той се наведе, вдигна кирката с ожулените си ръце и замахна към стената.