Ала Блек не я чуваше. Той се огледа наоколо с внезапно диво отчаяние и започна да вдига и хвърля предмет след предмет. Всички бяха еднакви. Залитна, падна и с усилие се изправи. След толкова трескави надежди безкрайното разочарование беше непоносимо. Блек механично се обърна към спътниците си. Бонароти неподвижно стоеше под назъбената дупка със смаяно изражение на покритото си с прах лице.
После бавно насочи очи към Слоун. В мъката и невъобразимия си ужас не можа да разбере, че вместо отчаяние, на лицето й сияе отмъстителна усмивка.
57.
Нора нямаше представа колко време е минало, преди най-после да усети хладен повей, който разроши мократа коса на челото й. Постепенно си спомни къде е и какво се е случило. Главата й безмилостно запулсира и тя жадно вдъхна свежия въздух.
Затискаше я нещо ужасно тежко. Нора напрегна сили и тежестта леко се измести. В пещерата проникна бледа светлина. Ревът на каньона бе отслабнал до гърлено вибриране, което отекваше до костите й. Или може би просто пълните й с вода уши заглушаваха грохота.
Тя протегна крака, мъчително се обърна в тясната пещера и видя, че притискащата я тежест е Смитбак. Той неподвижно лежеше на хълбок. Ризата на гърдите му висеше на съдрани ивици. Въпреки сумрака Нора с ужас забеляза, че гърбът му е нарязан, сякаш от жесток бой с камшик. Първата вълна на пороя беше минала над тях, докато се бяха вмъквали под скалния навес. Смитбак я бе защитил с тялото си и беше поел яростта на стихията със собствения си гръб.
Тя внимателно доближи глава до гърдите му и постави трепереща длан върху лицето му. Сърцето му биеше слабо, но поне биеше. Без да осъзнава какво прави, Нора го целуна по ръцете и лицето. Клепачите му се отвориха — очите отдолу бяха изцъклени и мътни. След миг погледът му се фокусира, устните му беззвучно помръднаха, лицето му се сгърчи от болка.
Над рамото му Нора вида, че водата е на няма и метър и половина под таеното им убежище. Беше спаднала от първоначалния пристъп на пороя, ала за нейна изненада отново се покачваше. По стените на каньона се стичаха ручейчета и тя разбра, че наблизо отново вали проливен дъжд. Не само в тяхната пещера бе тъмно: навън също се смрачаваше. Сигурно беше останала в безсъзнание няколко часа.
— Можеш ли да седнеш? — попита Нора. Остра болка пронизваше слепоочията й при всяка дума.
Смитбак с усилие се надигна, като потръпваше и се задъхваше. От напрягане по корема и бедрата му потекоха струйки кръв. Когато му помогна да седне, Нора внимателно разгледа раните по гърба му.
— Ти ми спаси живота — стисна ръката му тя.
— Още не е сигурно — измъчено отвърна журналистът.
Нора предпазливо надникна навън и разгледа скалната стена за някакви издатини. Беше абсолютно гладка — нямаше как да се изкатерят по-нависоко. Археоложката се замисли. Трябваше да се махнат от пещерата, в това нямаше съмнение. Не можеха да пренощуват там. Ако равнището на водата още повече се вдигнеше — или ги залееше нов порой, — нямаше да имат надежда за спасяване. Ала нямаше и как да се измъкнат.
Освен да се хвърлят във водата и да се молят за избавление.
Течението под пещерата беше бързо, но спокойно. Всички останки, които се носеха по повърхността, плаваха към средата на реката. Навярно и те щяха да успеят да минат през цепнатината, без стихията да ги разбие в стените на каньона.
Смитбак я наблюдаваше и очевидно прочете мислите й, защото бръчките около устата му се изпънаха.
— Можеш ли да плуваш? — попита го Нора.
Той сви рамене.
— Ще се завържем един за друг — каза тя.
— Не, само ще те повлека към дъното — възрази журналистът.
— Ти ми спаси живота. Сега си свързан с мен.
Нора внимателно свали дрипавите останки от ризата му, откъсна ръкавите и ги усука на късо въже. После завърза единия край за лявата си китка, а другия — за дясната китка на Смитбак.
— Това е лудост… — започна той.
— Запази си силите за плуването. Виж, нямаме друг шанс. Става тъмно, повече не можем да чакаме. Най-важното е да се държим в средата на течението. Няма да е лесно, защото каньонът е адски тесен. Затова ако видиш, че си прекалено близо до стената, леко се оттласни с крак от нея. Най-опасният момент ще бъде, когато пороят ни изхвърли в долината. Щом се озовем навън, трябва веднага да се насочим към брега. Ако течението ни отнесе в следващия каньон, с нас е свършено.
Смитбак кимна с глава.
— Готов ли си?
Той отново кимна. Очите му бяха присвити, устните — пребледнели.