Изчакаха поредната вълна да отмине. Нора го погледна и го хвана за ръка. Последва миг на колебание и двамата едновременно се хвърлиха във водата.
Първото й впечатление беше от самата вода: вцепеняващо студена. Второто бе от течението: поразително силно, далеч по-силно, отколкото изглеждаше от пещерата. Когато се понесоха напред, тя разбра, че не са в състояние да контролират посоката си: можеха само да внимават да не се блъснат в опасните стени, разминавайки се понякога на половин метър, а друг път само на сантиметри. Повърхността вреше и кипеше, пълна с парчета дърво и растения, истерично танцуващи около тях. На по-голяма дълбочина водата представляваше хаос от чакъл и пясък, които жулеха краката им. До нея Смитбак полагаше отчаяни усилия и извика веднъж, когато в рамото му се блъсна възлест корен на дърво.
Изтече една мъчителна минута. После Нора видя светлина — вертикална сива линия, раздвояваща ужасния мрак. Стената на каньона се приближи на опасно разстояние и тя се оттласна. Внезапно яхнаха гребена на висока вълна, която ги изхвърли от каньона и ги запрати в кипящ вир. Разнесе се яростен рев и Нора усети, че потъва. Тя задърпа импровизираното въже и светкавично изплува на повърхността. Като се озърташе и плюеше вода, археоложката с ужас видя, че са стигнали до средата на долината. Само на няколко секунди от тях беше тесният отвор на отсрещния каньон, който със страховит звук всмукваше реката в назъбената си паст. После попаднаха в друг въртоп, който ги запрати встрани към по-спокойната вода край брега.
Нора усети удар в корема, последван от болезнено триене. Когато течението отново започна да ги носи към средата, тя протегна ръка и заопипва под себе си. Намираше се над хвойнов храст и се хвана за един дебел клон.
— Увиснали сме на едно дърво — каза археоложката на Смитбак, който само кимна.
Нора погледна към брега. Той бе само на петнадесетина метра от тях, които сякаш бяха петнадесет километра, тъй като нямаше как да преплуват течението.
Тя се озърна наоколо. Малко по-надолу се подаваше друго дърво, брулено и клатено от вълните. Ако се пуснеха, можеше да се хване за него.
— Готов ли си? — попита Нора.
— Стига си ми задавала този въпрос. Не мога да понасям вода.
Тя се пусна по течението, хвана се за следващото дърво, после за следващото, като влачеше Смитбак след себе си. Изведнъж краката й докоснаха дъното, окуражаващо стабилно след пороя. Нора бавно се заизкачва по тинестия бряг към тополовата горичка. Двамата тежко седнаха сред изхвърлените от стихията клони. Тя развърза въжето, задъхано се отпусна по гръб, закашля се и изплю вода.
В небето проблесна светкавица, последвана от острия трясък на гръмотевица. Нора вдигна очи и видя, че втори, по-малък облак покрива каньона. Мислите й се насочиха към метеорологичната прогноза. Ясно небе. Как можеше да сбъркат така?
Дъждът се усили. Нора извърна лице и погледна към лагера. В него имаше нещо странно, което отначало не можеше да определи. После осъзна: палатките отново бяха разпънати, багажът беше грижливо покрит с платнища.
„Логично е, предполагам“ — помисли си тя. Пътят през тесния каньон бе затворен.
И все пак лагерът пустееше.
Дали останалите от експедицията се бяха подслонили в самата Кивира? Но в такъв случай защо още бяха там, след като опасността бе отминала?
Нора се надигна, седна и погледна Смитбак, който лежеше по корем и водата се стичаше от тялото му на розови струйки. Беше ранен. Но поне бе жив. За разлика от Арагон. Трябваше да го заведе да се стопли в някоя палатка.
— Можеш ли да вървиш? — попита тя.
Журналистът мъчително преглътна и кимна. Нора му помогна да се изправи. Той залитна, направи няколко крачки и отново се облегна на нея.
— Още мъничко — прошепна тя.
С общи усилия стигнаха до пустия лагер. Нора настани Смитбак в медицинската палатка, потърси в багажа и намери болкоуспокоителни, антибиотична паста и бинт. После подаде глава навън и се огледа. Нищо. Всички ли бяха отнесени от пороя? Не, естествено: някой трябва да беше разпънал палатките. Слоун и Суайър със сигурност бяха усетили какво наближава и се бяха погрижили другите навреме да се изкачат на безопасна височина.
Тя отвори уста и се приготви да извика, ала отново я затвори. Някакъв неясен инстинкт й подсказа да не издава присъствието си.
Вмъкна се обратно в палатката и се приближи до Смитбак.
— Как си?