— Страхотно. — Той потръпна. — В известен смисъл.
Нора погледна мократа коса, залепнала за челото му, и изпита внезапен прилив на нежност.
— Ще можеш ли да повървиш още малко?
— Защо? — изненада се журналистът.
Тя поклати глава.
— Защото ми се струва, че трябва да се махнем оттук.
После видя въпроса в кафявите му очи.
— Става нещо странно — поясни Нора. — И предпочитам от разстояние да разбера какъв е проблемът.
Тя му даде две болкоуспокояващи таблетки и се зае с ужасните рани по гърба му. Смитбак се напрегна, но запази мълчание.
— Защо не се оплакваш? — попита археоложката.
— Не знам — малко унесено отговори той. — Сигурно съм се вцепенил от водата.
Трепереше, челото му лепнеше от пот. „Изпада в шок“ — помисли си Нора. Дъждът навън все повече се усилваше, вятърът се надигаше и блъскаше стените на палатката. Тя с мрачна категоричност разбра, че няма начин да го накара да върви, поне засега.
— Този спален чувал ще те стопли — каза Нора и го погали по бузата. — Ще отида да видя дали не мога да ти направя нещо горещо за пиене. — Тя внимателно подпъхна спалния чувал около него и се насочи към отвора на палатката.
— Нора — разнесе се гласът му изпод чувала, бавен и сънен.
Тя се обърна.
— Да?
Смитбак я погледна.
— Нора — отново започна той. — Знаеш ли, след всичко, което се случи помежду ни… е, искам да ти разкрия чувствата си.
Нора го зяпна. После се приближи и го хвана за ръка.
— Да?
Устните му се разтвориха в бледа усмивка.
— Чувствам се отвратително — чу се и сухият му шепот.
Тя поклати глава и неволно се засмя.
— Ти си непоправим.
Наведе се и го целуна. И още веднъж, нежна, продължителна целувка.
— Искам още, моля — прошепна Смитбак.
Нора се усмихна, излезе от палатката и спусна капака. Привела рамене срещу вятъра, тя се запъти към складираните провизии.
58.
Слоун Годард стоеше в сумрака на кивата и се взираше в редиците лъскави съдове. Дълго време не виждаше нищо друго. Сякаш външният свят се беше отдалечил на огромно разстояние, оставяйки след себе си само това малко пространство. Бе забравила за всичко — смъртта на Холройд, пороя, Нора и другите, смразяващото присъствие на убийците на конете.
Бяха открити само няколко малки фрагмента слюдеста керамика черно върху жълто. Откриването на цели съдове беше истинско събитие. Те бяха божествено красиви, най-разкошната керамика, която бе виждала през живота си. Всеки съд имаше съвършена форма и полировка. Глината, от която бяха направени, беше изпечена до наситеножълто, но цветът бе подсилен чрез прибавяне на счукана слюда. Керамиката искреше с вътрешна светлина и докато разглеждаше безбройните паници и кани, гърбави фигурки, черепи, гърнета и статуетки, Слоун си мислеше, че са по-красиви от злато. Те притежаваха топлина и жизненост, които липсваха на благородния метал. Всички бяха украсени с геометрични и зооморфни мотиви, изпълнени с възхитително майсторство: пред нея се разкриваше цялата пиктографска история на анасазите.
Всичко бе там, както беше очаквала: главният източник на слюдеста керамика. Това бе любимият проект на баща й: в течение на тридесет години той беше картографирал всеки фрагмент, прокарвайки хипотетични търговски пътища в търсене на източника. Тъй като броят на откритите фрагменти бе нищожен, баща й беше предположил, че тези керамични съдове са били най-ценните вещи на анасазите и са се съхранявали на едно място, най-вероятно религиозен център. След като бе картографирал разпространението на всички известни фрагменти, той беше стигнал до заключението, че източникът им е някъде сред лабиринта на каньоните. Дори за кратко бе мечтал сам да го открие. Ала беше остарял и се бе разболял. После, когато беше научил за Нора и писмото от баща й, надеждата отново се бе разгоряла. Веднага беше разбрал, че ако изобщо съществува, Кивира може би е източник на тази великолепна керамика. Това бяха само предположения, естествено — прекалено хипотетични, за да ги публикува човек с неговото положение. Но бяха достатъчни, за да прати експедиция, в която да участва дъщеря му.
Слоун знаеше, че ако открият града, трябва да обсъди въпроса насаме с Нора. Само че не можеше да я включи в голямото откритие, което предстоеше. Нора и без това вече беше взела своя дял от славата. Колко пъти по пътя за Кивира й бе хрумвала горчивата мисъл, че се подчинява на заповедите на една второкласна, неопитна археоложка, след като по право тя би трябвало да ръководи експедицията. В крайна сметка Нора, а оттук и баща й щяха да получат цялата слава: поредният пример за предвидливостта на баща й, за липсата му на доверие към нея.