Слоун се взираше в нея, без да мига.
— Не! — повтори Нора, този път по-високо, и заотстъпва в мрака.
Ръката на Слоун бавно и колебливо се плъзна надолу към пистолета.
С рязко отчаяно движение Нора изключи фенерчето и се затича.
Лагерът бе на стотина метра — там нямаше да намери убежище. Слоун стоеше на пътя към града. Реката я отрязваше от отсрещната страна на долината. Единствената възможност беше посоката, в която тичаше.
Мислите й бясно препускаха. Слоун не бе свикнала да губи. Щом беше отказала да напусне Кивира, преди да отвори нивата, щеше ли да позволи на Нора да я върне в цивилизацията, където я очакваха срам и унижение — един съсипан живот? „Защо я предизвиках така? — ядоса се на себе си Нора. — Как можах да постъпя толкова глупаво?“ Беше показала на Слоун, че няма избор. Сама бе подписала смъртната си присъда.
Тичаше колкото може по-бързо в подножието на скалите и се насочваше към свлачището в отсрещния край. Мълниите от време на време осветяваха пътя й. Тя се изкатери по сипея и започна да търси скривалище, без да смее да използва фенерчето си, за да не се издаде. По средата на склона намери подходяща дупка: тясна, но все пак достатъчно голяма, за да побере човешко тяло. Вмъкна се колкото може по-навътре и приклекна в мрака, като дишаше тежко и се опитваше да анализира ситуацията, обзета от гняв и отчаяние.
Озърна се наоколо. Убежището й бе само временно решение: Слоун съвсем скоро щеше да я открие. И беше въоръжена.
Мислите й се насочиха към Смитбак, който спеше в медицинската палатка. Тя сви юмруци. Журналистът бе лесна мишена. Но не: Слоун нямаше какво да търси в палатката. Даже да го намереше, може би нямаше да го убие. Нора трябваше да се вкопчи в тази надежда — поне докато измислеше как да спре Слоун.
Не можеше да няма изход. Бонароти и Суайър бяха някъде там. Освен ако и те не участваха в заговора… Тя поклати глава, отказвайки да продължи тази линия на размисъл.
Може би щеше да измисли как да се прокрадне в лагера и да избяга заедно със Смитбак. Но това означаваше часове предпазливо чакане, а дотогава Слоун със сигурност щеше да направи нещо. Знаеше, че не може да се изкатери на платото и да избяга — нямаше да остави ранения журналист в долината. Докато седеше в мрака и премисляше възможностите, с отчаяние прозря, че всъщност няма абсолютно никакви възможности.
60.
Беюдзин вървеше по скалното плато високо над долината на Кивира. Над него минаваше сърцето на втори, по-малък буреносен облак и беше много тъмно. Неравната скала под краката му бе хлъзгава от дъжда и индианецът напредваше с изключителна предпазливост. Старите му крака го боляха и му липсваше присъствието на коня му, завързан в долината Чилба. Пътят на жреците беше непроходим за коне.
Знаците бяха пръснати на неравномерни разстояния — ниски купчини камъни — и пътят трудно се различаваше в мрака. Беюдзин се нуждаеше от цялото си умение, за да го следва. Очите му не бяха силни като някога. А знаеше, че най-трудната отсечка тепърва предстои: опасното спускане по хребета на тесния каньон в отсрещния край на долината.
Той се уви в подгизналото си наметало. Въпреки че дядо му бе намекнал за това, никога не беше вярвал, Че Пътят на жреците може да е толкова тежък, нито толкова дълъг. След като минаваше през тайната цепнатина в долината Чилба, той прекосяваше високото плато и лъкатушеше километри сред нискорасли хвойни и стръмни дерета. Беюдзин насили умореното си тяло да се раздвижи по-бързо. Беше късно, знаеше, твърде късно. Нямаше представа какво се е случило или се случва в долината на Кивира.
Внезапно се закова на място. Във въздуха се носеше миризма: мирис на дим, мокра пепел и още нещо, от което в гърлото му заседна буца. Огледа се наоколо с широко отворени в мрака очи и изчака езиците на мълниите да го насочат. И го видя — както очакваше, в подножието на една голяма скала наблизо имаше останки от огън.
Бързо се озърна и се увери, че е сам, че съществата, които бяха запалили този огън, отдавна ги няма. После приклекна и разрови пепелта с пръсти. Извади овъглени корени, нарязани на ивици и ги разтърка с палец и показалец. Свъси вежди и нетърпеливо продължи да търси в пепелта. Едната му ръка стисна нещо и старецът ахна: венче от цвете, сиво и сбръчкано. Поднесе го към носа си. Ароматът потвърди най-страшните му опасения: под тежкия мирис на дим все още можеше да усети ухание на грамофончета.
Той се изправи и избърса длани в мокрия си панталон. Веднъж като малък в Нанкоуип бе видял нещо ужасно: един много стар човек, лош човек беше обезумял под въздействие на този опиат и се бе нахвърлял срещу всеки, който се изпречеше на пътя му. Силите му се бяха учетворили и се беше наложило да го укротяват шестима млади мъже от селото.