После го обля нова вълна от шемет и Бонароти изчезна в мрака на помещението.
62.
Примижала заради острата светлина на светкавицата, Слоун видя, че Нора изчезва в бурята, вероятно се бе насочила към свлачището — нямаше къде другаде да се скрие. Докато са взираше, усети студената тежест на оръжието в дланта си. Ала не го извади и не понечи да тръгне след Нора.
Колебаеше се. Първоначалният шок, когато бе видяла Нора да се появява жива от мрака, отслабваше и оставяше на мястото си смут. Нора я беше обвинила в убийство. Убийство. Някак си й се струваше, че това не се отнася за нея. Спомни си изражението по лицето на Нора и я обзе гняв. Нора бе поискала метеорологичната прогноза и тя я беше повторила дума по дума. Ако не бе толкова упорита, ако не беше настоявала да си тръгнат…
Слоун пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Трябваше да премисли нещата, да действа внимателно и предпазливо. Знаеше, че Нора не представлява непосредствена физическа опасност: имаше пистолет у себе си. От друга страна, Нора можеше да се натъкне на Суайър или Бонароти.
Тя избърса дъждовните капки от челото си с опакото на дланта. Всъщност къде бяха Суайър и Бонароти? Нямаше ги в града, не бяха и в лагера. Едва ли стояха някъде наоколо в мрака под проливния дъжд. Даже Суайър не беше толкова тъп. Това би било глупаво.
Мислите й се върнаха към невероятното откритие, което преди малко бяха направили. Откритие, по-удивително от самата Кивира, Откритие, което Нора се беше опитала да предотврати. При тази мисъл гневът й отново припламна. Нещата се бяха развили по-добре, отколкото се бе надявала. Всичко, за което беше мечтала, се намираше в онази кива и я чакаше да го обяви за своя находка. Най-трудното бе минало. Можеше да привлече на своя страна Бонароти, даже Суайър. Почти с изненада осъзна, че е отишла прекалено далеч, за да се върне. Особено след смъртта на Арагон и Смитбак. Сега на пътя й стоеше единствено Нора Кели.
В мрака се разнесе слаба кашлица. Слоун се завъртя на пети и инстинктивно измъкна пистолета от пояса си. Звукът идваше откъм медицинската палатка.
Запъти се натам, като извади фенерчето си от джоба си и затули края му в шепа, за да прикрие блясъка. На входа спря и се поколеба. Трябваше да е Суайър или може би Бонароти: не беше останал никой друг. Дали бяха чули Нора? Обзе я нещо подобно на паника и тя се вмъкна вътре с протегнато напред оръжие.
За нейна огромна изненада там спеше Смитбак. За миг просто го зяпна. После се сети — Нора бе споменала само за смъртта на Арагон. Двамата с журналиста някак се бяха спасили.
Слоун се отпусна на колене, остави фенерчето и се облегна на мократа стена на палатката. Не беше честно. Всичко вървеше толкова добре. Може би щеше да измисли как да се справи с Нора. Обаче сега и Смитбак…
Журналистът отвори очи.
— О! — Той с усилие повдигна глава. — Здрасти.
Ала Слоун не го гледаше.
— Стори ми се, че чух викове — каза Смитбак. — Или просто съм сънувал?
Тя му махна с пистолета да млъкне.
Смитбак запремигва. После се ококори.
— Какво правиш с този пистолет?
— Ще млъкнеш ли? — изсумтя Слоун. — Опитвам се да мисля.
— Къде е Нора? — попита той и на лицето му внезапно се изписа подозрение.
Слоун най-после го погледна. В същия момент в главата й започна да се оформя план.
— Мисля, че се крие при свлачището в края на каньона — след малко отвърна тя.
Смитбак се опита да се повдигне на лакът, после се отпусна обратно.
— Крие ли се? Защо? Какво се е случило?
Слоун дълбоко си пое дъх. „Да, няма друг начин“ — помисли си тя. Трябваше да е силна.
— Защото ще я убия — колкото може по-спокойно отвърна Слоун.
Журналистът отново направи опит да се изправи и мъчително се задъха.
— Не те разбирам — каза той и пак се свлече по гръб. — Май че още бълнувам. Счу ми се да казваш, че ще убиеш Нора.
— Точно така.
Смитбак затвори очи и изпъшка.
— Тя не ми остави друг избор.
Слоун се опитваше да се абстрахира от ситуацията, да се избави от чувства.
Той я погледна.
— Това някаква гадна шега ли е?