— Не е шега. Просто ще я почакам тук да се върне. — Слоун поклати глава. — Наистина съжалявам, Бил. Но ти си примамката. Тя няма да напусне долината без теб.
Смитбак направи усилие да се изправи, за пореден път не успя и сбърчи лице. Слоун провери барабана, после затвори револвера. Оръжието нямаше предпазител и тя за всеки случай вдигна ударника.
— Защо? — попита Смитбак.
— Добър въпрос, Бил — саркастично каза Слоун. Въпреки опитите й да се овладее, гневът отново я обземаше. — Сигурно си журналист.
Смитбак я зяпна.
— Ти си се побъркала.
— Тези приказки само ме улесняват.
Смитбак облиза устни.
— Защо? — повтори той.
Слоун внезапно се завъртя към него.
— Защо ли? — разярено попита тя. — Заради твоята ненагледна Нора, ето защо. Заради Нора, която с всеки изминал ден все повече ми напомня за скъпия ми роден баща. Заради Нора, която иска да контролира всичко до последната буква и да запази цялата слава за себе си. Заради Нора, която искаше просто да оставим Кивата на слънцето. Която, между другото, съдържа най-важната ни находка, съкровище, за което никой от вас не подозираше.
— Значи си намерила злато — промълви Смитбак.
— Злато! — презрително изсумтя Слоун. — Говоря за керамика.
— Керамика ли?
— Виждам, че и ти не си по-умен от останалите — отвърна тя, доловила смайването в гласа му. — Виж, преди петнайсет години Метрополитън Мюзиъм плати един милион долара за един кратер. Това е просто очукана старогръцка кана за вино. Миналия месец в Сотби продадоха една фрагментирана паничка на мимбрите за близо сто бона. Съдовете в Кивата на слънцето не само са безкрайно по-красиви, но са и единствените цели образци от вида си. Обаче за Нора това няма значение. Тя ми каза, че когато се върнем в цивилизацията, щяла да ме обвини в убийство, щяла да се погрижи да ме съсипе.
Слоун горчиво поклати глава.
— Кажи ми, Бил, ти си проницателен съдия на човечеството. Сега трябва да направя избор. Мога да се върна в Санта Фе като откривателка на най-голямата археологическа находка на века. Може и да бъда опозорена, дори да прекарам остатъка от живота си зад решетките. Как да постъпя?
Смитбак не отговори.
— Точно така — каза тя. — Нямам голям избор, нали? Когато се върне за теб, Нора ще умре.
Журналистът неочаквано се повдигна на една ръка.
— Нора! — колкото можеше по-силно, изхриптя той. — Не се приближавай! Слоун те чака, за да…
Слоун светкавично го удари с пистолета по слепоочието.
Смитбак се строполи настрани, изпъшка и остана неподвижен.
Тя се вторачи в него, после се озърна наоколо. Намери малка лампа с батерия, включи я и я постави в отсрещния ъгъл. Изключи фенерчето си, тихо вдигна ципа на палатката и излезе в мрака.
Наблизо видя нисък гъст храст. Тихо се промъкна зад него и легна по корем с лице към палатката. Лампата вътре излъчваше слабо сияние, уютно и мамещо. Тя бе напълно скрита зад тъмните листа на храста, но имаше отлична видимост. Всеки, който се приближеше, щеше да се очертае на фона на палатката. Когато Нора се върнеше за Смитбак — а това със сигурност щеше да стане, — силуетът й щеше да е идеална мишена.
Мислите на Слоун се върнаха към Блек, който я чакаше в кивата, болен и сам. Опита се да обмисли предстоящото. Щом свършеше тази работа бързо щеше да завлече Нора при реката. Течението за секунди щеше да я отнесе в тесния каньон в отсрещния край на долината. И когато стигнеше до река Колорадо, от трупа й нямаше да е останало почти нищо за аутопсия. Все едно че пороят още отначало я е отнесъл — както би трябвало. Никой нямаше да узнае. И после, естествено, щеше да се наложи да стори същото със Смитбак. Слоун затвори очи за миг. Не й се мислеше за това. Ала вече нямаше друг избор: трябваше да довърши онова, което не бе успял пороят.
Тя опря лакти на земята, протегна пистолета напред и го хвана с две ръце. После се приготви да чака.
63.
Аарън Блек лежете в кивата, объркан и ужасно уплашен. Мъждукането на гаснещия прожектор все още осветяваше тясното прашно пространство. Ала археологът беше затворил очи, за да се спаси от мрака, от непреодолимите доказателства за провала му. От излизането на Слоун сякаш бяха изтекли часове, но сигурно бяха само минути: нямаше как да разбере.
Насили се да вдигне лепкавите си клепачи. Ставаше нещо ужасно. Навярно се бе натрупвало от известно време и след като трескавото копане беше отстъпило място на смазващо разочарование, най-после се стоварваше отгоре му. Може да бе от задухата. Трябваше да излезе навън, да подиша чист въздух. Той събра сили да се изправи, залитна и с удивление усети, че коленете му се подгъват.