— Пази си патроните за горе! — извика Нора. Тя посочи към третия и последен стълб, осветен от бледия лъч.
— Какво правиш, по дяволите? — прошепна Слоун.
Ала Нора просто безмълвно я избута нагоре по стълба. Беше време да поеме един отчаян риск.
Тя здраво стъпи на каменния перваз, замахна с крак и колкото можеше по-силно ритна втория стълб, който се разтърси от удара. Ритна го втори път, после трети. Отдолу чу дращенето на фигурата, пълзяща нагоре по клатещия се ствол. Нора призова на помощ цялата си сила и отново изрита стълба. С трясък на поддаващо дърво той се наклони на петнадесетина сантиметра назад и се опря на един стърчащ камък. Разнесе се приглушен рев и когато се осмели да надникне, Нора видя, че кожоносецът се плъзга надолу към дъното на кулата. Ловък като котка, той протегна ръка и се хвана за една подпорна греда. Увисна там за миг, като се люлееше под гаснещия лъч на фенерчето на Нора. След това с предпазлива решителност се закатери към нея. Тя отново ритна стълба, но дървото вече се беше закрепило здраво.
Археоложката се хвърли към третия стълб и се заизкачва към третия перваз и отвора, водещ до помещението на върха на кулата. След секунди стигна до платформата. Отвътре Слоун протегна ръка да й помогне.
Приклекнала под ниския таван, Нора плъзна лъча на фенерчето си наоколо. Помещението бе тясно, може би метър и двадесет на метър и осемдесет. Малка назъбена дупка над главата й водеше към покрива. До едната стена лежеше на купчина разпаднал се скелет. Сърцето й се сви, когато видя, че няма нито камъни, нито каквото и да е оръжие — нищо, с което да се отбраняват, освен няколко безполезни кости.
И пистолета.
Тя отново се наведе над студената тъмна шахта на кулата. Слабият лъч се отрази в две приближаващи се червени очи: кожоносецът отново бе на втория стълб и неумолимо се изкачваше към тях.
Нора се отдръпна назад и погледна Слоун. Видя бледо лице, изопнато от страх и напрежение. Под него лъщеше като злато огърлицата от слюдени мъниста. Нора заслони светлината с шепа. Част от нея не можеше да проумее точно какво става: беше затворена тук с жената, причинила смъртта на нейните приятели, на две крачки от пълзящо към тях кошмарно същество. Тя разтърси глава в отчаян опит да проясни мислите си.
— Колко патрона имаш? — прошепна Нора и насочи слабия лъч към Слоун.
Другата жена безмълвно вдигна три пръста.
— Слушай — продължи Нора. Ясно чуваше треперенето на собствения си глас. — Нямаме време. Ще угася светлината и ще чакаме на отвора. Когато онова нещо се приближи, ще насоча лъча и ти ще стреляш. Съгласна ли си?
Слоун сподави кашлицата си и кимна.
— Ще имаме време само за един изстрел, може би два. Цели се добре.
Тя изключи фенерчето и двете се приближиха до отвора на помещението. Когато предпазливо се надвеси над дупката, Нора ясно осъзнаваше всички усещания: студения въздух, който лъхаше от мрака на кулата, твърдия метал на фенерчето в дланта й, мириса на прах и тлен в стаичката.
И дращенето на нокти по дърво, което все повече се приближаваше.
— Приготви се — прошепна тя.
И зачака, заслушана в туптенето на сърцето си, в писъка на кръвта във вените. После включи фенерчето.
И съществото наистина беше под нея, ужасяващо близо. От вкаменяващия му вид неволно извика: сплъстена вълча кожа, зверски очи, сгърчена виеща маска.
— Сега! — извика Нора и грохотът на пистолета заглуши викай.
На бледата светлина видя как кожоносецът се дръпна настрани и козината му диво се развя край него.
— Още веднъж! — изкрещя тя и се опита да задържи отслабващия лъч върху гърчещата се фигура. Разнесе се нов изстрел, последван от приглушен вой. Докато светлината гаснеше, Нора видя, че фигурата се свива като спукан балон и пада, погълната от мрачния кладенец.
Захвърли безполезното фенерче в шахтата и се заслуша.
Ала не се чуваше нищо: нито стон, нито тежко дишане. Бледият правоъгълник на входа не издаваше никакво движение.
— Хайде! — каза Слоун и я дръпна към дупката на тавана. Нора се хвана за кирпичената рамка и се изтегли върху покрива. После се отдръпна от отвора и направи място на задъханата кашляща Слоун.