Нора погледна почернялото от слънцето лице на Слоун, обляно от лунната светлина.
— Слоун… — започна тя, после млъкна. — Ти не разбираш, нали? Не мога да го направя. Вече не става въпрос за археологията.
Слоун я зяпна безмълвно. След малко опря ръка върху ръкохватката на револвера.
— Вече ти казах, Нора. Ти не ми оставяш друг избор.
— Винаги имаш избор.
Слоун бързо извади оръжието и го насочи срещу нея.
— Да бе! — отвърна тя. — Безкрайна слава или опозорен живот? Това не е избор.
Последва кратко мълчание. Двете жени се взираха една в друга. Слоун отново се закашля, остро и мъчително.
— Не исках да свърши така — по-спокойно каза тя. — Но ти ясно даде да се разбере, че няма средно положение: или ти, или аз. А пистолетът е у мен.
Нора не отговори.
— Обърни се, Нора. Иди до ръба на покрива.
Гласът на Слоун стана съвсем тих. Нора се взря в нея. На слабата светлина кехлибарените й очи бяха студени и сухи.
Без да откъсва поглед от нея, Нора отстъпи крачка назад.
— Останал ми е само един патрон. Но повече не ми трябва, ако се стигне дотам. Обърни се, Нора. Моля те.
Нора бавно се обърна към нощта.
Пред нея се простираше открито пространство, огромна река от мрак. Отвъд тясната долина виждаше тъмнолилавата скална стена. Знаеше, че би трябвало да изпитва страх, съжаление, отчаяние. И все пак единственото чувство, което я изпълваше, беше студена ярост: към Слоун, заради нейната смешна нелепа амбиция. „Само един патрон…“ — зачуди се тя. Ако се хвърлеше настрани, имаше ли шанс да го избегне? Напрегна се и се приготви за внезапното движение.
Слоун се раздвижи зад нея.
— Скочи от покрива — каза тя.
Ала Нора стоеше неподвижно, отворила очи и уши към нощта. Бурята бе преминала. Чуваше квакане на жаби, бръмчене и жужене на насекоми, летящи по нощните си задачи. В напрегнатата неподвижност долавяше дори свистенето на кръвта по вените си.
— Предпочитам да не те застрелям — рече Слоун. — Но ако се наложи, ще го направя.
— Проклета да си — промълви Нора. — Проклета да си, че провали експедицията. Проклета да си, че уби Бил Смитбак.
— Смитбак ли? — Гласът й прозвуча толкова изненадано, че въпреки волята си Нора се обърна към нея.
И в този момент видя от дупката на покрива да се появява фигура: тъмна фигура със сплъстена вълча кожа върху голо изрисувано тяло. Бледата луна осветяваше тъмночервена ивица козина на гърдите.
Чула дивия вой на втурналото се към нея същество, Слоун бързо се завъртя. Проблесна пистолет, после нож. Двете фигури се строполиха на покрива и отчаяно се затъркаляха в праха. Без да откъсва очи от тях, Нора се смъкна на четири крака и заднешком се отдалечи от ръба. На безмилостната лунна светлина видя съществото неколкократно да забива ужасния черен нож в гърдите и корема на Слоун, която викаше и се мяташе в ръцете му. С върховно усилие успя да се отскубне, надигна се и завъртя пистолета, но отново бе дръпната долу. Последва ново боричкане и нов измъчен вик. Острието полетя надолу и револверът най-после изгърмя, разбивайки ножа на стотици искрящи люспици обсидиан. Тъмната фигура с вой се нахвърли отгоре й. Отново борба, облак прах: и двете фигури изчезнаха.
Нора се втурна към ръба и ужасено се вторачи в двете вкопчени тела, които отскочиха от предпазната стена, откъснаха се едно от друго и се изтърколиха през ръба на скалния перваз. Преди пак да се скрие зад облаците, луната за миг се отрази в пистолета на Слоун, който бавно се плъзна и потъна в бездънната нощ.
Разтреперана, Нора се отдръпна назад и задъхано се отпусна на покрива.
Значи не бяха убили кожоносеца. Той се беше скрил някъде в чернотата на кулата в очакване на подходящия момент да нанесе удар. И после бе нападнал Слоун с непонятна за Нора ярост. А сега беше мъртъв. Слоун също.
Но не гонитбата в кулата, нито дори внезапният сблъсък на покрива я изпълваше с абсолютен ужас. По време на отчаяната борба си беше спомнила един важен факт. В онази ясна нощ само преди три седмици в ранчото я бяха нападнали две фигури във вълчи кожи. И това означаваше само едно.
Че някъде в долината на Кивира дебне още един кожоносец.
66.
Като дишаше плитко и ускорено, Нора се приближи до дупката в покрива на кулата и колкото можеше по-тихо се спусна в малкото помещение. Тя застана на четири крака и запълзя към отвора, после бавно надникна в шахтата. В кулата цареше пълен мрак — можеше само да усети огромната празнота под себе си. Не се чуваше нищо друго, освен рева на реката в долината — влудяващото безспирно клокочене, което заглушаваше другите звуци.