— Бил! — извика тя, докато журналистът удивено се изправяше. На лицето му грейна радостна усмивка.
— Боже мой! — ахна Смитбак. — Нора! Мислех, че си мъртва. — Той немощно я прегърна, целуна я веднъж, после пак.
— Как си? — попита го Нора и докосна отвратителната цицина на слепоочието му.
— Трябва да благодаря на Слоун. Сънят направи с мен чудеса. — Но слабият му глас и последвалата накъсана кашлица опровергаха думите му. — Къде е тя? Къде са другите?
— Трябва да вървим — настойчиво каза Беюдзин.
Той посочи напред и Нора проследи ръката му. Различи тясна пътека, която водеше нагоре по стената на каньона, минаваше през цепнатини и скални кули, провираше се през пукнатини. На бледата лунна светлина изглеждаше ужасяващо: призрачна пътека, предназначена за привидения, не за хора.
— Аз ще вървя пръв — прошепна индианецът. — После Бил и накрая ти.
Той изпитателно я погледна за миг. След това се обърна и започна да се изкачва, като накланяше тежестта си към стената на каньона и се движеше с изненадваща за толкова възрастен човек пъргавина. Смитбак се хвана за един камък и с усилие се изправи. Нора го последва.
Бавно и мъчително поеха нагоре по опасната пътека, като внимателно избягваха хлъзгавия мъх по скалния перваз. Ревът на водопада отекваше отдолу, силно вибриране раздвижваше въздуха. Нора виждаше, че Смитбак едва се държи на крака. Всяка стъпка изискваше огромни усилия.
След няколко ужасни минути излязоха от микросредата на водопада. Каньонът се стесняваше и тъмнината още повече затрудняваше напредването им. Нора видя, че по-нагоре пътеката прави остър завой и изчезва. На завоя имаше нисък скален парапет, издаден над ревящата бездна.
— Как си? — попита Смитбак тя.
Журналистът не отговори веднага. После се закашля и вдигна палци нагоре.
Изведнъж Беюдзин се закова на място и предупредително вдигна ръка.
— Какво има? — попита Нора и сърцето й отново бясно се разтуптя от страх.
И тогава освежителният ветрец донесе до ноздрите й сладникавия аромат на грамофончета. Тя безмълвно погледна индианеца.
— Какво има? — попита Смитбак.
— Следи ни по пътеката — каза Беюдзин. Годините внезапно проличаха на набръчканото му изпито лице. Той мълчаливо се обърна и продължи изкачването.
Последваха го колкото можеха по-бързо. Нора прехапваше устни, за да изтърпи болката в ранения си крак.
— По-бързо — рече старецът.
— Той не може повече… — започна Нора, но рязко млъкна.
Пред тях на острия завой на пътеката се беше появила фигура: черно петно на мътно сияещата скална повърхност. Гъстата козина вдигаше пара, космите по долния и край бяха покрити с кръв. Съществото се затътри към тях и отново спря. Вцепенена от страх и ужас, Нора чуваше неравномерното му дишане през отвора на подгизналата от кръв маска. Стори й се, че в сумрака различава червени очи, блестящи от гняв, болка и злоба.
Беюдзин неочаквано закрачи напред. Когато стигна надвисналата скала преди завоя, той предпазливо стъпи върху нея. Кожоносецът неподвижно го наблюдаваше. Старецът бръкна в пазвата си, извади знахарското си вързопче, разтвори го и пъхна ръката си вътре. Без да откъсва очи от чудовището, той тихо запя и поръси тесния перваз помежду им със счукана царевица и цветен прашец.
Пред ужасения поглед на Нора кожоносецът пристъпи напред към тясната ивица прашец. Индианецът изрече една-единствена дума:
— Кишлинчи.
Съществото спря и се заслуша. Беюдзин тъжно поклати глава.
— Стига, моля те — каза той. — Нека сложим край.
Кожоносецът продължаваше да чака. Старецът протегна пред себе си орлово перо.
— Мислиш си, че злото те прави силен. Всъщност злото е липса на сила. Сега те моля да бъдеш силен и да сложиш край на всичко това. Няма друг начин да спасиш живота си, защото накрая злото винаги се самоунищожава.
Кожоносецът с гневно ръмжене извади обсидианов нож, отново пристъпи напред, прекрачи линията от прашец и вдигна ножа на една ръка разстояние от сърцето на Беюдзин.
— Ако не се върнеш с мен, моля те да останеш на това място — с бърз, треперещ глас каза старецът. — Ако избереш злото, остани с него. Вземи града, щом трябва. — Той кимна по посока на Нора. — Вземи тези чужденци, щом нищо друго не може да утоли жаждата ти за кръв. Но остави народа, остави селото на мира.