— Какво говориш? — изненадан и разгневен извика Смитбак.
Ала не го чуха нито кожоносецът, нито Беюдзин. Старецът бръкна под дрехата си и извади втора торбичка: много по-стара и изтъркана, обшита със сребро и тюркоаз. Обзета от гняв и страх, Нора премести смаяния си поглед от него към знахарската торбичка и обратно. Чувстваше се предадена. Тя скришом постави ръка върху лакътя на Смитбак и бавно го забута надолу по пътеката.
— Знаеш какво е това — продължи индианецът. — В тази торбичка е миражният камък на отците. Най-ценната вещ на народа нанкоуип. Някога и ти го почиташе. Предлагам ти го като залог за своето обещание. Остани тук, престани да измъчваш селото ни.
Той бавно и почтително разтвори торбичката и я протегна напред с треперещи ръце — Нора нямаше представа дали от страх или от възрастта.
Кожоносецът се колебаеше.
— Вземи го — прошепна Беюдзин.
Косматата фигура се приближи, пресегна се към торбичката и се наведе.
Внезапно Беюдзин с мълниеносна бързина блъсна разтворената торбичка към съществото.
От нея изригна гъст облак прах, обгърна маската на кожоносеца и поръси окървавения кожух на дълги сиви ивици. Съществото изрева от изненада и ярост, завъртя се, свирепо задърпа маската си и изгуби равновесие. Старецът с котешка пъргавина скочи от надвисналата скала обратно на пътеката. Кожоносецът отчаяно зарита и за миг се олюля над ръба на бездната. После с бесен вой полетя надолу. Нора проследи с поглед падането му в лилавите сенки: сплъстената козина диво се развяваше, крайниците му се мъчеха да се хванат за въздуха, маската се откъсна и смразяващият кръвта вик се сля с рева на пороя. После изведнъж всичко свърши.
Последва миг на тишина и застиналост. Беюдзин погледна Нора и Смитбак и мрачно кимна.
Нора с мъка помогна на Смитбак да продължи нагоре по пътеката към стареца, който стоеше на завоя и се взираше в бездната.
— Съжалявам, че ви уплаших така, но понякога единствената защита е да се престорим на мошеника койот — тихо рече той.
Без да вдига глава, индианецът се пресегна и пое ръката на Нора в своята. Дланта му бе студена, лека и суха като листо.
— И толкова много смърт — промълви той. — Толкова много смърт. Но поне злото се самоунищожи.
После я погледна и Нора видя в очите му доброта и съчувствие, както и безмерна тъга.
За миг настана тишина. След това Беюдзин отново проговори.
— Когато си готова — с тих ясен глас каза той, — ще те заведа при баща ти.
Епилог
Четиримата конници спокойно яздеха по каньона, известен като Дерето на бога на дъжда. Водеше ги Джон Беюдзин, яхнал великолепен жълто-сив кон. Следваха го Нора Кели и брат й Скип. Край тях тичаше огромният Теди Беър, чийто гръб почти достигаше коремите на конете, докато лъкатушеше между краката им. Най-отзад беше Бил Смитбак. Рошавата му коса бе скрита под велурена каубойска шапка. Лечението с антибиотици, на което бяха подложени с Нора, беше завършило преди две седмици, но под периферията на шапката се виждаше, че кожата на журналиста все още се опитва да си възвърне естествения цвят.
Късното августовско небе бе осеяно с бели облачета, които се носеха по яркотюркоазен океан. Наоколо пърхаха мушитрънчета и изпълваха малкия каньон със звънливите си крясъци. По меко пясъчно корито весело течеше поток, скрит в сянката на благоуханни канадски тополи. На почти всеки завой на каньона имаше малки пещери със селища на анасазите: не повече от две-три помещения, прелестни в скромното си съвършенство.
Нора оставяше коня сам да избира хода си и не мислеше за нищо друго, освен за прежурящото слънце, за ромона на водата и за поклащането си на седлото. От време на време се усмихваше под нос, чувайки Смитбак да ругае едрия си жребец, който често спираше да попасе детелина или да отхапе някой магарешки бодил, без да обръща внимание на ужасните заплахи и проклятия на ездача си. Човекът просто нямаше дарба за контакт с конете.
Имаше страхотен късмет, че Смитбак е с нея. Имаше страхотен късмет, че самата тя се спаси. Мислите й за кратко се върнаха към битката в пустинята преди месец. Ако Скип и Ърнест Годард не ги бяха пресрещнали по средата на пътя с нови коне и ако при езерото не ги бяха чакали моторница и хеликоптери, сигурно щяха да умрат от инфекцията с гъбичките. И все пак в един момент й се бе сторило, че е по-лесно да умре, отколкото да разкаже на Годард за случилото се: за тяхното невероятно откритие, превърнало се в ужасна лична трагедия за него.