И сега, на петдесетина километра северозападно от руините на Кивира, районът изглеждаше съвсем различен: дружелюбен, зелен, с много вода. Джон Беюдзин беше прекъснал дългия си разказ — често бе спирал по време на ездата, за да имат време да го възприемат.
Докато мълчаливо яздеха, Нора остави мислите си да се насочат от Годард към собствения й баща и онова, което беше успяла да научи за последното му пътуване по този каньон. Не взел почти нищо от Кивира. Тъй като не бе иманяр, грижливо запълнил сондажите си, от чиято прецизност би останал доволен дори Арагон. Ала тъкмо поради това се изложил на смъртоносна концентрация на отровния прах и се разболял. Докато яздел на север с надеждата да намери помощ, болестта му се развила до такава степен, че вече не бил в състояние да седи на седлото. Нора се чудеше как се е чувствал. Дали е бил уплашен? Примирен? Като малка го беше чувала да казва, че иска да умре на седлото. И се случило точно така. Почти — накрая вече не можел да язди. Тогава освободил конете си и зачакал да умре.
— Братовчед ми намери тялото — завърши Беюдзин. — Било в една пещера на върха на ниско възвишение. От около шест месеца. Койотите не са могли да го достигнат, затова беше непокътнато.
— Как го е открил братовчед ти? — попита Скип.
— Търсеше изгубена овца. Видял нещо цветно в пещерата и се покатерил да хвърли един поглед. — Беюдзин замълча и се прокашля. — До тялото имало бележник — онзи, който сега е у Нора. От предния джоб на ризата му стърчало писмо, адресирано и с марка. А в чантата до него имало череп от пума, с инкрустиран тюркоаз. Та братовчед ми се върна в Нанкоуип и какъвто си беше бъбрив, скоро цялото село научи за мъртвия бял човек в каньона на юг. И заради тюркоазения череп скоро разбраха, че този бял човек е намерил града, който от толкова много години пазехме в тайна.
Той провлачи глас за миг, после продължи по-тихо, по-замислено.
— Това не е град на нашите прадеди. Малцината, които са ходили там — моят дядо беше ходил веднъж, — казваха, че е град на смъртта, на потисничеството и робството, на магьосничеството и злото. Нашите предания разказват, че в миналото от юг дошъл народ, който поробил анасазите и ги принудил да построят тези големи градове и пътища. Но те били унищожени от същия онзи бог, който им дал властта. Които отивали в града, се връщали с призрачна болест и скоро умирали. Това било много отдавна. Оттогава никой от моя народ не е ходил там. Доскоро.
Беюдзин сръчно сви цигара с една ръка.
— С откриването на тялото племето се изправи пред сериозен проблем, защото тайната на града лежеше при трупа на белия човек. Да разкрием присъствието му означаваше да издадем тайната на града.
— Защо просто не унищожихте писмото и бележника? — попита Нора.
Той запали цигарата и дръпна дима.
— Ние вярваме, че е изключително опасно да докосваш вещите на мъртвите. Това е сигурен начин да се разболееш от призрачната болест, И всички знаехме от какво е умрял белият човек. Затова тялото шестнайсет години остана да лежи там. Непогребано. Просто ни се струваше най-лесно да не направим нищо.
Беюдзин рязко спря коня си и се обърна към Нора.
— Това беше грешка. Защото всички знаехме, че човекът в пещерата е имал семейство. Че някой го е обичал, чудил се е къде е отишъл и дали още е жив. Беше жестоко да не направим нещо. И все пак това ни изглеждаше най-лесно, най-безопасно. Но така нарушихме равновесието. И то все повече се нарушаваше, докато накрая вие дойдохте тук и се случиха всички онези ужасни убийства.
Нора спря коня си до този на индианеца.
— Кой прати писмото? — тихо попита тя. От много седмици копнееше да зададе този въпрос.
— Имаше трима братя. Живееха в каравана извън селото ни с баща си, който беше алкохолик. Майката беше избягала преди години с друг мъж. Те обаче бяха умни момчета и получиха стипендии да учат в колеж в Аризона. Контактът с външния свят ги нарани, но по съвсем различен начин. Две от момчетата напуснаха и преждевременно се завърнаха. Бяха отвратени от света, който бяха открили, и все пак той ги беше променил. Бяха станали неспокойни, гневни, мечтаеха за богатство и власт, които не можеха да получат в село като нашето. Вече не се вписваха в моя народ. Започнаха да се отвръщат от естествения ход на нещата, търсеха забранено знание, изучаваха забранени практики. Намериха един старец, зъл старец — братовчед на човека, който уби дядо ми. Той им помогна, разкри им най-черните от всички изкуства. Селото започна да ги отбягва и те на свой ред ни отблъснаха. След време се насочиха към най-голямото табу — древните руини — и жадно събираха онези тъмни сведения за неговата история, които се бяха съхранили в селото ни.