Третият брат завърши и се прибра у дома. Също като другите двама — там нямаше работа за него, нито надежда да си намери някаква. За разлика от братята си той се беше покръстил в религията на белите. Презираше нашите вярвания и страха ни от призрачната болест. Смяташе ни за суеверни и невежи. Знаеше за трупа в пещерата и смяташе, че е грях да го оставим там. Затова го намери, грижливо подреди вещите му, зарови тялото с пясък и заби кръст. И прати писмото до една фактория.
Беюдзин сви рамене.
— Естествено, за някои от тези неща мога само да се досещам. Не съм сигурен защо го е пратил. Не може да е знаел дали ще стигне до адресата шестнайсет години след написването му. Може би е искал да изкупи злото, което е смятал, че е извършено. А може да е бил гневен на нашите „суеверия“, както ги наричаше. Възможно е да е постъпил правилно, не знам. Но постъпката му доведе до ужасен разрив с другите двама братя. Напили се, започнали да се карат. Те го обвинили, че е издал тайната на града на външния свят. И двамата братя убиха третия.
Беюдзин отново замълча. Той обърна главата на коня си и групата продължи бавното пътуване по каньона. Конете на всеки завой прегазваха потока. Веднъж изненадаха елен, който избяга от тях, като вдигаше кристални пръски вода, искрящи в нажежения от слънцето въздух.
— Онези двама братя отхвърляха всякакви връзки със света на белите. Но отхвърляха и добрите традиции на народа. Виждаха съдбата си в злия град. Като използваха разказваните шепнешком предания на нашия народ, накрая те откриха най-голямата тайна — скритата кива — и влязоха в нея. Щяха да влязат вътре само веднъж — не заради нейните съкровища, естествено, а заради запасите от трупен прах. Това щеше да е тяхното оръжие за всяване на страх. После внимателно щяха да запечатат кивата. — Индианецът поклати глава. — Те искаха на всяка цена да запазят тайните й, тайните на целия град. Във всичко останало, освен по име, те вече се бяха превърнали в магьосници. И преобразяването завърши с убийството на брат им. Според нашите вярвания последното изискване, за да станеш кожоносец, е да убиеш някого, когото обичаш.
— Смяташ ли, че наистина са притежавали свръхестествени способности? — попита Скип.
Беюдзин се усмихна.
— Долавям съмнение в гласа ти. Вярно е, че забранените корени, които дъвчеха, им даваха огромна сила и бързина, способност да не усещат болка. Знам също, че според белите хора магьосничеството е суеверие. — Той погледна младежа. — Но аз съм виждал магьосници и в обществото на белите.
Те носят костюми вместо вълчи кожи. И куфарчета вместо трупен прах. Като малък дойдоха и ме заведоха в интернат, където ме биеха, когато говорех на родния си език. По-късно ги виждах да идват сред нашия народ с договори за добив на въглища и петрол.
Когато завиха зад следващата скала, видяха тополова горичка. Беюдзин спря и даде знак на всички да слязат. Освободени, конете се отдалечиха, за да пасат в тучния килим от трева покрай потока. Теди Беър скочи върху една скала и се протегна. Приличаше на лъв, който бди над семейството си. Скип се приближи до Нора и я прегърна.
— Как си? — попита той.
— Добре, а ти?
Брат й се огледа наоколо и пое дълбоко дъх.
— Малко съм нервен. Обаче всъщност съм добре. Честно казано, не си спомням да съм се чувствал по-добре.
— Ще ти бъда благодарен, ако си дръпнеш лапите от гаджето ми — каза приближилият се Смитбак.
Тримата видяха, че Беюдзин отвързва знахарския си вързоп от седлото. Индианецът набързо огледа съдържанието му и кимна с глава към тясна пътека, която водеше нагоре по склона към обла скала. Нора видя скалния навес, под който беше лежал скелетът на баща им.
— Какво прекрасно място! — промълви Скип.
Беюдзин ги поведе по пътеката и по ниската скална гърбица на върха. Нора спря, внезапно обзета от нежелание да погледне в малката пещера. Тя се обърна и отправи очи към каньона. След дъждовете там бе поникнал пъстър килим от цветя. В резултат на дълги обсъждания двете деца на Падрейк Кели бяха решили да оставят тялото в сегашния му гроб, сред червения пясъчник, който толкова много беше обичал, над един от най-красивите и усамотени каньони на Ескаланте. Никой друг гроб нямаше да му осигури такова достойнство, такъв покой.