Той продължаваше да я наблюдава с присвити очи и пристъпи на другия си крак. Скърцането на кожа отекна в хранилището.
— Кой е номерът на проекта ви?
— Още нямаме проект. Това е предварително проучване.
Смолс опря огромните си космати ръце върху бюрото, наведе се напред и още по-напрегнато се вторачи в нея.
— Съжалявам, доктор Кели. Трябва да имате одобрен номер на проект, за да търсите каквото и да било.
— Но това е обикновено предварително проучване!
— Правилникът ви е известен — с презрителна усмивка заяви Смолс.
Нора отчаяно се замисли. Нямаше начин Блейкууд, директорът на института и неин началник, да й даде номер на проект въз основа на оскъдната информация, която можеше да му представи. Но преди две години беше работила върху проект в друга част на Юта. Проектът продължаваше да е в сила, макар и да се намираше в застой — тя имаше лошия навик да не довършва нещата. Какъв беше номерът му?
— Д-40012 — отвърна Нора.
Смолс повдигна рунтавите си вежди.
— Извинявай, бях забравила. Виж, ако не ми вярваш, обади се на професор Блейкууд. — Знаеше, че шефът й е на конференция в Уиндоу Рок.
Смолс се обърна към компютъра на бюрото си и затрака на клавиатурата. След малко вдигна поглед.
— Очевидно е одобрен. С-3 и С-4 ли казахте? — Той продължи да пише. Клавишите изглеждаха смешно малки в сравнение с ръцете му. После изчисти екрана и излезе иззад бюрото.
Нора го последва до хранилището.
— Почакайте тук — каза Смолс.
— Правилата са ми известни.
Вътре имаше две редици метални сейфове, окъпани в хладна флуоресцентна светлина Смолс се приближи до един от тях, набра кода и вдигна капака. Вътре бяха закачени безброй карти, поставени между пластове предпазен найлон.
— В тези квадранти има шестнайсет карти — извика той. — Кои ви трябват?
— Всичките, моля.
Смолс се закова на мястото си.
— И шестнайсетте ли? Това са две хиляди двеста и осемдесет квадратни километра.
— Нали ти казах, правя проучване. Винаги можеш да се обадиш на професор…
— Добре де, добре. — Хванал картите за краищата на металните им релси, Смолс излезе от хранилището и й кимна с глава към читалнята. Изчака я да седне и внимателно остави картите върху надрасканата ламинирана повърхност на масата. — Сложете си ръкавици — посочи кутията с памучни ръкавици за еднократна употреба той. — Имате два часа. Когато свършите, повикайте ме. Ще прибера картите и ще ви пусна да излезете. — Уредникът я проследи с поглед, докато си сложи ръкавиците, ухили се и се върна в хранилището.
Нора остана на масата, докато той заключи сейфа и хранилището и се върна в кабинета си. „Ще разбереш, когато свърша“ — помисли си тя. „Читалнята“ се състоеше от голяма маса с един-единствен стол, поставен така, че ясно да се вижда през стъклените прозорци на офиса на Смолс. Мястото беше тясно и изобщо не бе подходящо за онова, което беше намислила.
Младата жена пое дълбоко дъх и сви пръсти. После внимателно подреди картите една до друга. Това бяха най-подробните карти, изработени от Управлението за геоложки проучвания на САЩ, и обхващаха изключително отдалечен район в южните части на Юта между езерото Пауъл на юг и запад и каньона Брайс на изток. Тази територия почти изцяло принадлежеше на Бюрото за управление на земята: федерална собственост, която никой не желаеше да използва. Нора имаше доста добра представа как изглежда районът: пясъчникови скали, разполовени от диагонал — лабиринт от дълбоки каньони, стръмни склонове и гола пустош.
Именно в този пустинен триъгълник преди шестнадесет години беше изчезнал баща й.
С болезнена яснота си спомняше как като дванадесетгодишна умоляваше да отиде със спасителите. Ала майка й категорично отказа. Прекара две мъчителни седмици в слушане на новини по радиото и разглеждане на карти, същите, като тези. Но не откриха нито следа. После майка й подаде документи официално да го обявят за мъртъв. И оттогава Нора не бе поглеждала карта на района.
Отново си пое дъх. Сега започваше най-трудното. Тя се увери, че е с гръб към Оуен Смолс, пъхна два пръста в джоба си и извади писмото. Не беше оставяла никъде, откакто само преди няколко кошмарни часа го бе намерила.
Пликът бе пожълтял и чуплив, написаният с молив адрес беше избелял. Също като на светлината на фаровете предишната вечер, Нора прочете името на майка си, мъртва от шест месеца, и адреса на ранчото, изоставено от пет години. Бавно и почти неохотно тя премести поглед към обратния адрес. „ПАДРЕЙК КЕЛИ — гласеше той с широкия почерк със завъртулки, който отлично си спомняше. — Някъде на запад от Кайпаровиц.“